— Да не би и той да е изял нещо лошо?
— Мисля, че е започнал да губи разсъдъка си.
— Не може да бъде!
— Нали знаеш, че в рода ни има случаи на умопомрачение. Джордж Уинстенли свърши дните си в клиника за душевноболни.
— Боя се, че не съм тъй добре подготвен относно Джордж, както би трябвало. Кой е той?
— Служеше във външното министерство. Ожени се за втора братовчедка на майка ми на име Алис.
— И превъртя?
— Трябваше да го освидетелстват. Беше си въобразил, че е племенник на Сталин.
— Нали не е бил?
— Не, но поставяше всички в крайно неловко положение. Постоянно изпращаше в Русия официални секретни депеши.
— Разбирам. Е, във всеки случай се съмнявам, че щуротията на съпруга на втора братовчедка на майката може да се прихване по наследство — рече успокоително лорд Икнъм. — Едва ли трябва да се измъчваш заради Бийфи. Какво те навежда на мисълта, че дъската му хлопа?
— Че какво?
— Защо мислиш, че не е на себе си?
— Ами той никога не се е държал така.
— Разкажи ми всичко.
Фийби избърса с ръка сълзите, които винаги тъй охотно навлажняваха очите й.
— Виж, ти знаеш… как да кажа… колко нетърпелив е бил всякога към мен милият Реймънд. Така тръгна още от деца. Той има такъв пъргав ум, а аз не мога да съобразявам много бързо и това явно го изкарваше от търпение. Все ми казваше нещо, а аз отвръщах: „Какво?“ — и той започваше да крещи. Всяка сутрин ме разплакваше на закуска и това още повече го вбесяваше. Докато изведнъж преди около две седмици у него не настъпи коренна промяна. Стана толкова мил, внимателен и грижовен, че направо дъхът ми секна. Сигурна съм, че и Пийсмарч е забелязал, тъй като често се намира в стаята, когато тези неща се случват. Започва например да ме пита за моя ревматизъм, предлага ми столче за краката или ми казва колко добре изглеждам в зелената си рокля. Направо не е същият човек.
— И толкова по-добре, бих казал.
— Отначало и аз си рекох същото. Но дните минаваха и лека-полека започнах да се тревожа. Знаех колко много се претоварва с тая работа и ми мина през ума, че сигурно отива към нервна криза, ако не и към нещо по-лошо. Фредерик — тук гласът й спадна до шепот, — той ми изпраща цветя! Всяка сутрин. Намирам ги в стаята си.
— Много мил жест. Не виждам нищо лошо в едно умерено изпращане на цветя.
— Но това е толкова неестествено! Така се изплаших, че писах на сър Родерик Глосъп. Познаваш ли го?
— Оня, дето лекува смахнати? И още как. Какви неща мога да ти разправя за стария Роди Глосъп!
— Той е приятел на семейството и си помислих, че би могъл да ми даде съвет. Но така и не изпратих писмото.
— Добре, че не си — рече лорд Икнъм. Мъжественото му лице бе сериозно. — Щеше да се получи ужасен гаф. Няма нищо странно в тази промяна в поведението на Бийфи, мило мое момиче. Мога да ти дам обяснението само с една дума. Пийсмарч.
— Пийсмарч?
— Той се държи така, за да умилостиви Албърт Пийсмарч. Като наблюдателен мъж е забелязал мълчаливото неодобрение от страна на Албърт Пийсмарч и си е дал сметка, че ако спешно не си промени поведението, ще остане с един иконом по-малко, а никой не иска да губи иконом в тези тежки следвоенни години. Както е рекъл един приятел — Еклезиаст, ако не греша, ще трябва да питам леля Брус, — онзи, що е намерил иконом на тая земя, намерил е дар Божи. Знам, че самият аз бих отишъл и по-далеч, за да си запазя услугите на моя Когс.
Фийби го гледаше с ококорени очи и като цяло видът й бе на бял домашен заек, който не схваща добре положението.
— Искаш да кажеш, че Пийсмарч е щял да напусне?
— Именно. Без дори да хвърли поглед назад.
— Но защо?
— Защото не е можел повече да понесе терзанието всяка сутрин да те вижда разпъвана на кръст. На никой мъж не му е приятно да гледа как някой деветдесеткилограмов адвокат на Нейно величество тъпче жената, която той обича.
— Обича?
— Положително си забелязала, че Албърт Пийсмарч боготвори земята, по която стъпваш?
— Но… това е крайно необичайно!
— Аз самият не виждам нищо странно. Когато не стоиш будна по цяла нощ край болни кокер шпаньоли, ти си една много привлекателна жена, скъпа моя Фийби.
— Но Пийсмарч е иконом.
— А, разбирам какво имаш предвид. Мислиш си, че никога досега не си имала любов с иконом. Е, човек не бива да бяга от новото. Впрочем Пийсмарч е само един синтетичен иконом, тъй да се каже. Той е имотен мъж, подхванал тази професия единствено, за да бъде близо до теб, да си разменяте впечатления за своя общ ревматизъм, да му разтриваш гърдите с камфор и да му слагаш вендузи, когато се разкиха. Помниш ли веднъж — рече лорд Икнъм, давайки воля на винаги услужливото си въображение, — когато преди около две години Бийфи ни заведе на обяд в „Савой“ и аз кимнах на човека от съседната маса?