— Не.
Лорд Икнъм не бе учуден.
— Този човек — каза той — беше Албърт Пийсмарч. По-късно дойде при мен — ние сме стари приятели — и започна да разпитва за теб. Погледът му бе трескав и преди да мине много време, изля душата си пред мен. Това бе любов, скъпа моя Фийби, любов от пръв поглед. Как, питаше той, да стигна до нея? Предложих му да го представя на Бийфи, но той явно не смяташе, че от това би излязло нещо. Каза, че доколкото успял да разгледа Бийфи, останал с впечатление, че не е човекът, който ще го покани у дома си за дълги спокойни уикенди и въобще ще го остави да се разпорежда както си знае. Трябваше да се съглася. Бийфи, когато му представиш някого, има прискърбната склонност да казва „Мномиеприятно, мномиеприятно“, а после да се дръпва като опарен и оттам нататък не го търси. Нуждаехме се от някакъв механизъм, посредством който Албърт Пийсмарч постоянно да се намира в твоето общество, да ти хвърля нежни погледи и от време на време да пуска по някоя тиха въздишка. За мъж с моята находчивост решението беше очевидно. Кой, запитах се аз, е оня приятел, дето никога не си отива и е по-близък и от брат? Икономът, разбира се. Албърт Пийсмарч, казах аз все още на себе си, трябва да стане иконом на Бийфи. Речено-сторено. Няколко прости урока от моя Когс и ето ти го него, готов да встъпи в длъжност.
Фийби слушаше с трепет. От начина, по който връхчето на носа й шаваше, личеше, че историята я е впечатлила дълбоко. Тя каза, че никога не е чувала подобно нещо и лорд Икнъм се съгласи, че цялостната постановка е необичайна.
— Но романтична, не намираш ли? — додаде той. — Една политика, която всички велики любовници през вековете биха следвали, стига да им беше дошло наум. Охо — рече лордът, прекъсвайки разсъжденията си. — Боя се, че ще трябва да те оставя, Фийби.
Беше зърнал таксито от гарата да спира пред входа и от вътрешността му да се появява Джони Пиърс.
— Кръщелникът ми се връща — обясни той. — Днес беше в Лондон да заведе годеницата си на обяд и нямам търпение да узная как е минало. Разбрах, че вярната им любов до гроб едва кретала напоследък. Лютнята се пукнала, а всеки знае какво става, когато една лютня вземе да дава фира. Лека-полека разваля музиката и разширявайки се бавно, накрая съвсем я заглушава.17 Ето защо ще се радвам да получа успокоителни сведения.
15.
Джони Пиърс стоеше на покритата с бял чакъл алея с очукан куфар до краката. Лорд Икнъм прецени, че въпросният предмет би трябвало да означава пристигането на нов гост, и се възрадва, че бизнесът се разраства тъй бурно. С този новодошъл плюс вече настанените три лешояда Джони започваше твърде добре да се справя в качеството си на весел ханджия. Впрочем когато го огледа по-отблизо, лорд Икнъм се усъмни дали тъкмо „весел“ е най-подходящото определение. Лицето на младежа, макар и не чак посърнало от тревога, определено бе угрижено. Той имаше вид на ханджия, комуто не е много широко около врата, а когато заговори, тонът му бе равен и безжизнен.
— А, здравей, чичо Фред. Току-що се върнах.
— И аз това гледам. Явно си събрал малко багаж по време на странстванията си. Чий е този куфар?
— На един човек, с когото пътувах в таксито от гарата. Оставих го пред Хамър Лодж, искаше да види Бастабъл. Представи ми се като Саксби.
— Саксби? Мъж около четирийсетте, с издадена брадичка и теме като кубето на „Свети Павел“, или изкуфяло седемдесет и пет годишно старче, газено-недосгазено от валяк? Второто? Значи е Саксби старши, бащата на издадената брадичка. Виждал съм го в „Демостен“. Как ти се стори?
— А, нищо му няма, само дето е малко особен. Защо ме попита дали свиря на тромбон?
— Нали знаеш, човек трябва да поддържа разговора. А ти свириш ли?
— Не.
— Не позволявай това да ти се превърне в комплекс за малоценност. Много от най-изтъкнатите личности не умеят да свирят на тромбон. Вземи лорд Бийвърбрук например. Да, това явно е бил старият Саксби. Разпознавам специфичния му стил при водене на разговор. Всеки път, когато го срещна, ме пита дали съм виждал напоследък Фланъри. Кой, за Бога, е Фланъри досега така и не съм успял да установя. Та когато му отговоря, че не съм, той казва: „Нима? И как е той?“ В деня, в който старият Саксби рече нещо що-годе смислено, сигурно ще ударят църковните камбани и ще обявят национален празник. Интересно защо се е запътил да се вижда с Бийфи. Просто визита на учтивост, предполагам. Въпросът, който ме интригува, е защо изобщо е дошъл тук. При теб ли ще отседне?