— Да, котенце?
— Какво ще кажеш все пак да го халосам поне веднъж?
За лорд Икнъм ставаше все по-очевидно, че ситуацията, в която собствената му небрежност го бе завряла, е твърде неловка и смущаваща, и че никак няма да му е лесно да измъдри път за отстъпление. Ако съумееше да се изправи на крака, познанията му по джиу-джицу, придобити на младини и все още недоръждясали, можеха да свършат работа, но по всичко личеше, че шансовете да бъде оставен да упражни бойното си изкуство са твърде слаби. Дори при най-благоприятни условия е доста трудно да се измъкне човек що-годе бързо от един хамак, а в случая условията определено бяха неблагоприятни. Гумената палка силно се натрапваше на вниманието. До момента Гордън Карлайл възпираше вманиачената си съпруга в горещия си копнеж да го халоса поне веднъж с нея, но лорд Икнъм беше сигурен, че дадеше ли и най-малкия признак, че се кани да напусне своето гнезденце, ембаргото ще бъде вдигнато.
Лордът прекара няколко мига в задълбочен размисъл. Виждаше, че проблемът, пред който е изправен, или по-скоро полегнал, е сходен с онзи на кръщелника му Джони Пиърс по това, че и той съдържа някои по-специфични черти, и усети как го обзема леко отчаяние. Но не след дълго обичайната му жизнерадост се възвърна, опасенията се стопиха и слънцето отново се усмихна иззад облаците. Поглеждайки покрай двамата си събеседници, той бе зърнал нещо, което върна цвета на страните му и го накара да почувства, че дори и в хамак добрият човек не може дълго да бъде държан в плен.
— Нека ви кажа… — започна той.
Ойли, в още по-немногословно настроение отпреди, изрази круто и настойчиво желание да получи сакото му.
— Нека ви кажа къде вие, престъпните класи, ако не възразявате да ви окачествя по този начин, допускате своята грешка, и то грешка твърде сериозна. Вие плетете своите козни и тъмни планове, охарчвате се за гумени палки и се промъквате с тях до постелите на невинно спящите, но има нещо, което не вземате предвид. Вие си правите сметките без американската морска пехота.
— Давай сакото.
— Оставете сакото ми за момента — рече лорд Икнъм. — Искам да ви разкажа за американската морска пехота. Не знам дали сте запознати с процедурата, що се отнася до тия юнаци. В общи линии нещата могат да се сведат до една дума: те пристигат. Обикновено историята се развива по следния начин. Шайка лоши хора обсаждат група добри хора в някакво укрепление или посолство и по всичко личи, че се справят чудесно, когато внезапно всичко се продънва и настава мрак, крушение и безнадеждност. Поглеждайки през рамо, те виждат морската пехота на Съединените щати да пристига с гръм, а не мисля, че има гледка, от която на лошите хора, обсадили някого, да им призлява повече. Няма вече радост в техния живот, слънцето помръква и с едно приглушено „Олеле, майко!“ те се изнизват обратно в своите подземни бърлоги с подвити опашки, за да си ближат насинените хълбоци. Изтъквам това — побърза да приключи със своите бележки лорд Икнъм, тъй като публиката му започна да дава признаци за загуба на търпение, — защото, ако погледнете сега зад себе си, ще забележите навременната поява на морската пехота.
И с услужлив показалец той привлече вниманието им към полицейския сержант Макмърдо, който, облечен в целия авторитет на своя шлем и синя униформа, с тежка походка се придвижваше през ливадата към тях, а вечерното слънце сияеше върху солидните му служебни ботинки.
— Говоря като лаик, разбира се — честно уточни лорд Икнъм, — но мисля, че онова, което се полага да направите сега, е да кажете: „По дяволите, ченгетата!“ — и да се оттеглите колкото ви държат краката. Какъв охранен здрав юначага, а? Мен ли търсиш, Сирил?
— Да, милорд. Господин Пиърс каза, че ще ви намеря тук. Но ако ваше благородие е ангажиран…
— Не, не, напротив — отвърна лорд Икнъм, като вече се измъкваше от хамака. — Тъкмо привършвахме нашия мил разговор. Сигурен съм, че господин и госпожа Карлайл ще ме извинят. Оревоар, мосю, целувам ви ръка, мадам. Разбирате какво имам предвид. Изцяло съм на твое разположение, Сирил.
Полицейски сержант Макмърдо бе едър мъж с добродушно, макар и донякъде вяло и неинтелектуално лице, подчертано буренясало с мустаци откъм центъра. Той имаше унил и потиснат вид и причината за този душевен дискомфорт не бе трудно да се открие, тъй като, докато едната му буза имаше обичайния за един провинциален пазител на реда розов цвят, другата бе придобила карминен оттенък, навеждащ на мисълта, че неотдавна женска ръка се е стоварила върху нея като камион с кирпич. В своята буйна младост лорд Икнъм, взирайки се понякога в огледалото, нееднократно бе виждал собствените си бузи да аленеят по същия начин, та не се нуждаеше от словесен рапорт за това как е протекло кухненското рандеву.