— Май предугаждам лоши новини — рече съчувствено той, докато вървяха към къщата. — Нима системата Икнъм не сработи?
— Не сработи.
Лорд Икнъм кимна с разбиране.
— Така е, случва се понякога. В живота ни спохождат и неудачи. По доказателствата, които предоставяш на вниманието ми, съдя, че те е цапардосала.
— Ммм! — рече с много чувство сержант Макмърдо. — Помислих, че ще ми откъсне главата.
— Не ме учудва. Тия гувернантки имат здрава тупалка. В какво състояние остави нещата?
— Тя каза, че ако още веднъж направя нещо подобно, няма да ми проговори, докато е жива.
— Не бих се тревожил за това. Нали не е скъсала годежа?
— Та тя едва не ми скъса главата.
— Но отношенията ви са здрави. Отлично. Не би и могло да бъде иначе. Жените се правят, че не харесват пламенната страст, но е тъкмо обратното. Бас държа, че в момента крачи из кухнята и си шепне: „Какъв мъж!“ — с тайното желание да се върнеш и да опиташ отново. А ти не би ли размислил над една повторна офанзива? Да ковем желязото, докато е горещо, тъй да се каже?
— Не, не бих.
— Тогава ще трябва да потърсим друг начин да се доберем до щастливата развръзка. Обещавам да посветя цялата мощ на мисълта си на твоя проблем.
А също, додаде наум лорд Икнъм, и на проблема как да се намери по-сигурно скривалище за това писмо. Неотдавнашният разговор го бе оставил с убеждението, че колкото по-скоро стори това, толкова по-добре. И много по-загубен мъж от него би схванал по държането на семейство Карлайл, че обстановката се нажежава.
Не че лорд Икнъм имаше нещо против. Той много си падаше по нажежените обстановки.
17.
Старият господин Саксби стоеше на полянката пред Хамър Лодж подобно на съоръжение насред царевично поле, издигнато с цел да обезкуражава гаргите, и оглеждаше местността през своя бинокъл. В мига, в който господин Саксби отново влиза в настоящето повествование, бинокълът бе фокусиран върху острова в средата на езерото.
Обяснението за неговото присъствие в Давтейл Хамър, тъй силно озадачило лорд Икнъм, бе много просто. Той бе тук по повелята на една жена. При завръщането му в офиса след онази енергична разходка Барбара Кроу му бе натрила сол на главата заради недодяланото му поведение спрямо Козмо Уиздъм и строго му бе заръчала незабавно да се отправи към Хамър Хол, за да му се извини.
— Не, едно писмо няма да свърши работа — бе рекла сурово тя. — Особено след като със сигурност ще забравите да го пуснете в кутията. Ще отидете лично и ще пълзите в краката му. Ближете му обувките. Целувайте пеша на дрехата му. Подмажете му се всячески и го умилостивете. Козмо Уиздъм е много важна личност.
— Той е келеш.
— Може и да е келеш, но е написал „Време за коктейли“, а със своите десет процента от оборота на тази книга добрата стара агенция очаква да може това лято да си позволи една допълнителна седмица край морето. Ето защо никакви синигери и щуротии. Искам, когато се върнете, да науча, че той ви е притиснал до гръдта си.
Нямаше нищо, което старият господин Саксби, запазил твърде смътен спомен за Козмовата гръд, да желаеше по-слабо от това да бъде притиснат до нея, но той винаги изпълняваше нарежданията на Барбара Кроу, дори ако те включваха подстригване на косата му, тъй че и сега покорно се отправи към Давтейл Хамър, утешавайки се с мисълта, че в крайна сметка няколко дни в провинцията с много птици за гледане наоколо няма да бъдат чак такова бреме. А и хубаво бе, че ще има за съсед Реймънд Бастабъл. Винаги бе обичал да си бъбри с него.
Сър Реймънд обаче, който не гледаше със същия ентусиазъм на техните беседи, посрещна въведения от Албърт Пийсмарч възрастен джентълмен с ясно осезаемо свиване под лъжичката. Но научавайки, че старият му клубен партньор не възнамерява да направи от Хамър Лодж свое седалище, а ще отседне в замъка, видимо се оживи, изведе го отвън на полянката да му демонстрира гледката, но откри, че си е забравил лулата и се върна в къщата да си я вземе. Когато се върна, откри госта си, както вече споменахме, да наблюдава острова през своя бинокъл.
— Гледаме птици, а? — попита съдията със сърдечността на мъж, който знае, че няма да му се наложи да подслони у дома си Хауард Саксби старши за неопределен период от време.
— Не толкова птиците — отвърна господин Саксби, — колкото онова момче Скривънторп.
— Кое момче?
— Скривънторп. Приятелят на Фланъри. Виждал съм ви заедно в клуба. Мисля, че ми каза, че бил син на брат ти или нещо такова.