— Уф! — рече той, изразявайки безрезервното си съгласие и сър Реймънд продължи към вътрешността на острова сам.
Или по-точно сам, ако не се брои лебедът, който в този момент се наслаждаваше на живота, скрит в шубраците до кокетната резиденция, в която мътеше неговата другарка в живота. Именно неплануваната среща с този подозрителен представител на островната фауна бе пришпорила лорд Икнъм да преразгледа намеренията си да зарови писмото на острова и да се оттегли към лодката с цялата скоропостижност, на която бе способен. Икнъмови може и да бяха дръзновени, но много добре разбираха кога присъствието им може да се окаже нездравословно.
Няколко минути след потеглянето на сър Реймънд господин Саксби, чиито дихателни функции се бяха върнали към природосъобразното си състояние, се отдаде на размисъл. И макар че нищо не би могло да представлява по-голям интерес за моите читатели от подробния списък на нещата и проблемите, предмет на въпросния размисъл, може би все пак е препоръчително да ги прескочим и да преминем направо на момента, в който той прецени, че се е съвзел достатъчно, за да вдигне отново бинокъла. Докато изучаваше с него бреговата линия, зърна Козмо Уиздъм да пуши цигара на чакълестата алея пред главния вход на Хамър Хол и гледката му напомни, че е мъж, натоварен с мисия. Още отдавна, помисли си виновно той, трябваше да е издирил младия келеш и да му е нацелувал пеша в съответствие с изричната заръка на Барбара Кроу.
Макар че за какъв дявол трябва да целува хорските пешове — мина му през ума, докато, напълно забравил за съществуването на сър Реймънд Бастабъл, започна да гребе към брега, — и сам не можеше да си отговори. Младото леке ти се изтърсва на главата тъкмо когато мирно и тихо си плетеш чорап и се нуждаеш от всеки грам съсредоточие за успешното обръщане на петата.
Ти го посрещаш с безупречна сърдечност и внимание, при все че повечето мъже, прекъснати в такъв критичен момент, биха му отхапали главата, и хабиш сума ти време любезно да си бъбриш с него за туй-онуй. Накрая, когато сте изчерпали издъно всички теми за разговор, пожелаваш на келеша едно вежливо довиждане и отиваш да си направиш енергичната разходка. Какво лошо, питам ви? Ала Барбара Кроу явно не споделяше това мнение, а на жените трябва да се угажда на акъла. Докато гребеше, той си набеляза няколко изящни фрази на извинение, които намери уместни за случая.
И няколко минути по-късно ги поднесе с цялата галантност на старото време. Те бяха приети, както някой театрален критик би се изразил, благосклонно. Козмо не го притисна до гръдта си, но раните върху честолюбието му явно повече или по-малко се затвориха, защото му предложи цигара и известно време двамата пушиха в топло разбирателство, докато господин Саксби, винаги словоохотлив по своя любим предмет, надълго и нашироко не сподели някои лични впечатления за наблюдаваните от него пернати. Тъкмо се намираше по средата на описанието на специфичното поведение на една пясъчна лястовица, срещната навремето в графство Норфък (невъзможно да се вмести тук поради недостиг на място), когато внезапно замлъкна и възкликна:
— Да пукна дано!
— Сега пък какво? — доста рязко попита Козмо. Разказът на господин Саксби за пясъчните лястовици вече му беше опънал нервите.
— Там е работата, я — отвърна господин Саксби. — Какво? Имате пълно право да питате. Барбара Кроу ми заръча нещо да ви предам, но аз го забравих. Какво ли би могло да бъде? Вие случайно да имате представа?
При споменаването на името на Барбара Кроу Козмо се сепна. За пръв път от началото на разговора започваше да подозира, че може би тази средновековна реликва е на ръба да изплюе нещо, което би си заслужавало да чуе.
— Да не е нещо от кинаджиите? — попита жадно той.
— Кои?
— Имало ли е ново предложение за филмовите права над книгата ми?
Господин Саксби поклати глава.
— Не, друго беше. Да не би да сте написали книга?
— Аз съм авторът на „Време за коктейли“.
— Не съм я чувал — рече сърдечно господин Саксби. — Ще ви кажа какво ще направя. Ще ида да й се обадя по телефона. Тя със сигурност помни какво е било. Паметта й е като вълчи капан.
Когато се върна, носеше листче хартия в ръка и целият сияеше.
— Бяхте напълно прав — каза той. — Наистина е свързано с ония, дето им викате кинаджии. Записах си го ей тук, за да не го забравя отново. Тя каза… Познавате ли госпожа Кроу?
— Срещали сме се.
— Очарователна жена, макар че ме тормози безмилостно. Кара ме да си стрижа косата. Дали не знаете какво точно се е СЛУЧИЛО между нея и вуйчо ви?