Истински потресен, че дори за секунда е предприел политика, тъй посредствена и недостойна за един Икнъм, той обърна взор към телевизионния екран. Може би, мина му през ума, щеше да успее да се върне към проблема на свежа глава, ако дадеше на тази глава малко отдих и почивка.
Тази вечер даваха повторението на някакъв шпионски филм и той с интерес забеляза, че по странно съвпадение героят е изправен пред, кажи-речи, същата дилема. Обстоятелствата бяха поставили в ръцете на този герой — Д’Арси Стандиш от Външно министерство — документи, които, ако попаднеха у неприятелски сили, щяха да направят Третата световна война неизбежна. Горкото момче се бе озъбило от напрежение да измисли къде да ги скрие от международните шпиони, които бъкаха край него, всичките настръхнали и изправени на нокти. Лорд Икнъм със съчувствено око наблюдаваше как Д’Арси търчи нагоре-надолу и в общи линии се държи като котка върху нажежена тенекия. Той много точно знаеше как се чувства горкият човечец.
И тогава изведнъж се сепна тъй силно, сякаш бе видял лебеда да влиза в кръчмата, и рязко се изправи в стола си, стиснал в разтреперана ръка халбата си с бира.
— Хлъц! — каза той.
— Милорд? — рече Рупърт Морисън.
— Нищо, скъпи приятелю — отвърна лорд Икнъм. — Просто хлъцнах.
Тъй като в този час кръчмата бе отворена за хълцане, господин Морисън не направи по-нататъшен коментар, а вместо това врътна палец към екрана.
— Видяхте ли го какво направи? — попита той, имайки предвид Д’Арси Стандиш. — Иска да опази документите от всичките тия шпиони и взе, че ги даде на иконома си за съхрана.
Лорд Икнъм отвърна, че бил видял.
— Те това е умна постъпка, а?
— Много умна.
— Хич не им идва на акъла, че може да са у иконома — продължаваше господин Морисън, който бе гледал драмата предната седмица, — и продължават да гонят нашия човек, както и преди. Мислят, че са у него. Разбирате ли? Ама те не са. Разбирате ли?
Лорд Икнъм каза, че разбира.
— Нахлуват му в къщата, а после го сгащват в една изоставена фабрика и го гонят през каналите — продължи господин Морисън да издава цялата фабула, — а през цялото време документите не са у него, у иконома са. Чак смешно ми стана, казвам ви.
— Не се учудвам — рече лорд Икнъм. — Имате ли телефон? Бих искал да го използвам за минутка.
След малко един плътен глас погали ухото му. Когс, наставникът на Албърт Пийсмарч, го бе обучил да отговаря на телефонните обаждания с колкото е възможно по-плътен и дълбок глас, в традицията на великите икономи от миналото.
— Домът на сър Реймънд Бастабъл. Тук е икономът на сър Реймънд.
— А не оня Албърт Пийсмарч, за когото толкова много се чува напоследък?
— О, добър вечер, господин И. Със сър Реймънд ли желаете да говорите?
— Не, Бърт, искам да говоря с теб. Аз съм в странноприемницата. Можеш ли незабавно да се присъединиш към мен?
— Разбира се, господин И.
— Лети тогаз кат млад сръндак над ливади с пащърнак — рече поетът лорд Икнъм и не след дълго живописната обстановка на „Бръмбарът и трънката“ бе допълнително разкрасена от присъствието на Албърт Пийсмарч и неговото бомбе. („Винаги носи бомбе, приятелю. Това се очаква от теб“ — Когс)
— Бърт — заговори лорд Икнъм, след като Рупърт Морисън бе донесъл пивото, което имаше лиценз да продава, и се беше оттеглил отново на заден план, — съжалявам, че трябваше да наруша дрямката ти след вечеря, но се нуждая от твоята подкрепа. Сигурно ти е познат изразът „Дойде мигът всички свестни мъже да се стекат под знамената“. Е, точно това правиш ти сега. Нека завъртя колелото на разговора с един въпрос. Интересуваш ли се активно от международна политика?
Албърт Пийсмарч се позамисли.
— Не твърде активно, господин И. С цялото това лъскане на лъжици и четкане на кучето…
— Знам, знам. Ти си тъй натоварен. Но нека поставим въпроса по-иначе. Безспорно си даваш сметка, че има такова нещо като международна политика и че задължение на определена част от обществото е да се грижи за нея.
— О, да, господин И. Дипломати, тъй им викат.
— Точно така, дипломати. Добре… дали могат да ни чуят отнякъде?
— Не, освен ако някой не слуша.