— Ще говоря шепнешком.
— Малко съм глух с дясното ухо.
— Ще шепна в лявото. Та както бях почнал да казвам, най-същественото в цялата работа е, че тия дипломати са заникъде без своите книжа. Не, не — рече лорд Икнъм, когато неговият приятел спомена, че и той преди лягане обича да чете с цел незабавно заспиване, — става дума не за книги, а за документи. Един дипломат без своите бумаги е заникъде. По-добре хич да не се захваща, ами да седи да си решава кръстословицата. Разбираш какво имам предвид, като казвам документи.
— Секретни документи?
— Точно така. Следиш мисълта ми като хрътка. Един дипломат задължително трябва да има секретни документи, които предава на свои доверени подчинени за съхранение, предупреждавайки ги при никакви обстоятелства да не позволяват на някой международен шпионин да се докопа до тях. „Озъртайте се за международни шпиони“ — това е всеобщият лозунг по разните консулства и легации.
Това се видя логично на Албърт Пийсмарч.
— Искате да кажете, че ако тия шпиони ги пипнат, ще почнат да създават главоболия?
— Именно. Ще си навирят носа и ще направят Третата световна война неизбежна.
— Уха! Това май няма да е никак добре, а?
— Не мога и да си представя нещо по-нежелателно. Помниш ли ония мразовити нощи в Опълчението? Оттогава така и не се стоплих. Не би искал да преминеш още веднъж през тоя огън и жупел, нали?
— И дума да не става.
— Нито пък аз. Дори ако е заради това да те чуя как пееш „Барабанът на Дрейк“ край лагерния огън. Още една бира, Бърт?
— О, благодаря ви, господин И. Макар че не би трябвало, нали се стремя да поддържам фигурата си.
— Ако документът, намиращ се в мое притежание, попадне в лапите на шайката, която е по следите му, няма да имаш никаква фигура за поддържане. Тя ще бъде разпръсната на малки късчета из околността.
Албърт Пийсмарч бе възпрян да реагира незабавно на това от пристигането на господин Морисън, понесъл напитките. Когато виночерпецът се оттегли и вече можеше да се говори спокойно, Пийсмарч промълви с благоговеещия глас на мъж, който не знае дали да вярва на ушите си:
— Как да ви разбирам, господин И? Да не би да искате да кажете, че вие имате у себе си такъв документ?
— И то какъв, Бърт. От най-висш сорт.
— Но как…
— … е попаднал в мое притежание? Много просто. Не знам дали някога съм ти споменавал, но когато бяхме бойни другари, аз работех за Секретните служби. Казвал ли съм ти?
— Доколкото си спомням, не, господин И.
— Трябва да ми е убягнало от ума. Е, към тях съм значи и неотдавна шефът ме повика. „Номер Х 3476 — казва (момчетата винаги ме наричат Номер Х 3476 — виждаш тоя документ. Строго секретен е, та чак няма накъде. Пази го ден и нощ — вика — и не допускай ония смотаняци дори да се доближат до него.“ Имаше предвид, разбира се, международните шпиони.
Албърт Пийсмарч отпи от бирата си като човек в транс, ако хората в транс пият бира.
— Мамка му и прасе! — каза той.
— С пълно основание казваш „Мамка му и прасе!“ Всъщност, ако си говорим откровено, „Мамка му и прасе“ дори омаловажава картината.
Албърт Пийсмарч отпи още бира като друг човек в друг транс. Когато заговори, гласът му издаваше колко дълбоко е заинтригуван. Както нерядко се случваше с онези, които беседваха с лорд Икнъм, пред него се откриваха нови хоризонти.
— А много ли са тези шпиони, господин И?
— Повече от най-необходимото. Достатъчно е да ти спомена само трима — професор Мориарти24, доктор Фу Манчу25 и Асо Пика. И всеки от тях е човек, за когото да ти пусне кобра през комина или да ти накапе в бирата малко известна азиатска отрова е все едно да ти каже „здрасти“. А най-лошото е, че отнякъде са надушили, че документът е у мен, и само въпрос на време е кога ще ме подгонят из каналите.
— Това не би ви се харесало.
— Точно такова чувство имам и аз. И тъй, Бърт — рече лорд Икнъм, преминавайки към същността на въпроса, — аз реших, че единственото, което мога да сторя, е да ти предам документа и да ти позволя ти да се грижиш за него.
Албърт Пийсмарч долови странен гъргорещ звук. Той му напомняше за нещо. После изведнъж се сети за какво му напомня. За подготвителните давения на кучето Бенджи, преди да реагира подобаващо на дозата разводнена горчица. Едва след като бе слушал звука в продължение на няколко секунди, до съзнанието му достигна фактът, че източникът е самият той.
— Сам виждаш дяволската хитроумност на замисъла, Бърт. Смотаняците ще бъдат изпързаляни. Докато ме преследват из каналите, те всъщност ще гонят на босия цървулите.
— Но, господин И!