Израз, изтъкан от недоверчивост и удивление, се появи на лицето на лорд Икнъм. В този миг той приличаше на баща, разочарован от любимия си син или на чичо от любимия си племенник.
— Бърт! Държиш се странно. Нали няма да ми кажеш, че мъжеството ти изневерява? Че тази проста задача те е накарала да трепнеш? Не, не — рече лорд Икнъм и лицето му се проясни. — Твърде добре те познавам. Нима ние, старите гвардейци, се колебаем, когато ни призоват да служим на любимата татковина? Това е в името на Англия, Бърт, а едва ли е нужно да ти казвам, че Англия очаква от всеки мъж да изпълни своя дълг.
Албърт Пийсмарч, преглъщайки още веднъж, вече съвсем като кучето Бенджи, повдигна процедурен въпрос.
— Но аз не искам да ме преследват из каналите, господин И.
— Не се притеснявай за това. С канализационната страна на въпроса се ангажирам аз. Та откъде, за Бога, ще знаят, че нещото е у теб?
— Смятате, че няма да открият?
— Няма начин. Да не са ясновидци?
За всеки, наблюдаващ кръглото като погача лице на Албърт Пийсмарч, бе очевидно, че в душата му се води нелека борба. Лорд Икнъм можеше да различи това и с невъоръжено око и с нетърпение очакваше решението на рефера. То дойде след продължителна пауза под формата на четири думи, изречени с нисък дрезгав глас, идваш от отвъдното.
— Много добре, господин И.
— Значи ще го направиш? Великолепно. Чудесно. Отлично. Знаех си, че няма да ме подведеш. Но виж, не би било разумно да ти предам документа тук, където и стените имат очи. Ще ти кажа как ще постъпим. Къде се намира спалнята ти?
— До стаята с посудата.
— На приземния етаж значи. Ще бъда под прозореца ти точно в полунощ. Ще имитирам вика на бял бухал — бял бухал, запомни, не кафяв — и щом ме чуеш да бухам, открехваш леко прозореца и документът преминава от моята ръка в твоята. Ще бъде в обикновен кафяв плик, внимателно запечатан. Пази го с цената на живота си, Бърт.
Видът на Албърт Пийсмарч издаде известно смущение.
— Как тъй с цената на живота?
— Така е думата. Е, май вече всичко е ясно. Трябва просто да си траеш и да си държиш езика зад зъбите. А сега ще се наложи да те оставя. Не бива да ни виждат заедно. Стой! — рече лорд Икнъм. — Какво беше това? Не чу ли тихо изсвирване? Не? Тогава всичко е наред. За миг си помислих, че ония приятели може да спотайват отвън.
Смущението на Албърт Пийсмарч се усили.
— Искате да кажете, че те са тук, господин И? По нашите места?
— С дузини, скъпи приятелю, на цели пълчища. Давтейл Хамър гъмжи от международни шпиони така, както други прелестни местенца гъмжат от листни въшки или оси. Но пък без тях нямаше да е интересно, нали? — рече лорд Икнъм и излезе, оставяйки Албърт Пийсмарч да се взира с изтерзани очи в дъното на халбата си, жертва на силни, противоречиви чувства.
Понго Туисълтън, стига да беше тук, лесно би влязъл в положението му. Той също често бе изпитвал това усещане на потрес, сякаш твърдата земя под краката му се разпада, тъй присъщо на хората, попаднали в обсега на петия граф на Икнъм, когато този чудесен възрастен мъж се захванеше да върши добри дела. И ако се намираше на мястото на Албърт Пийсмарч, Понго също би възприел политиката, която сега се стори най-уместна на почтения иконом.
— Още едно от същото, ако обичате, господин М — каза той и Рупърт Морисън за сетен път се нагърби с мисията на санбернар.
Резултатът бе мигновен. Всъщност думата магически едва ли би била твърде силна. Досега в настоящата хроника само бе намекнато за живителните свойства на домашното пиво в „Бръмбарът и трънката“. Дойде мигът да му отдадем цялата почит, която заслужава. То докосваше душата. То променяше света. То премина като огън по жилите на Албърт Пийсмарч и го превърна в нов човек. Плахият угрижен Албърт Пийсмарч изчезна в небитието и на негово място вече седеше един Албърт Пийсмарч, изпълнен до козирката с приключенски дух. Човек с установени привички, при нормални условия той би се притеснил от ролята на главен герой в шпионски екшън, в какъвто, изглежда, се превръщаше, но сега, с бушуващите в гърлото му вълни домашно пиво, тя дори му харесваше. „Я ги дайте тука тия мръсни шпиони!“ — така би могло да се изрази цялостното му отношение.
Халбата му тъкмо бе напълнена за четвърти път и той войнствено си казваше, че всеки шпионин, който се опита да се бъзика с него, би го направил на свой собствен риск, когато вратата на пивницата се отвори и вътре влязоха Джони Пиърс и Козмо Уиздъм.
От пръв поглед се виждаше, че никой от двамата не е в празнично настроение. В главата на Джони се въртяха силни, мъжествени мисли по адрес на едновремешния му съученик Норбъри-Смит, чието държане с Белинда Фарингдън по време на обяда бе твърде сходно с онова на безпътен бонвиван от нямото кино, а Козмо мрачно нищеше проблема с писмото, питайки се как то може да бъде разлъчено от настоящия си притежател, без за момента да вижда никакъв способ за постигане на бленуваната цел. С апатична отнесеност те дадоха поръчката си за две хал би домашно пиво.