Рупърт Морисън поднесе еликсира и със съжаление погледна към телевизионния екран, където с пълна пара вървеше една от ония викторини, специално предназначени за слабоумната аудитория. Д’Арси Стандиш бе напуснал ефира преди десетина минути.
— Изпуснахте филма, господин Пиърс — каза той.
— Филм ли? Какъв филм?
— Онази шпионска история, дето ей сегичка я даваха по телевизията. С джентълмена от Външно министерство, който притежава едни важни документи — подхвана господин Морисън, навлизайки с лекота в сюжета, — а шпионите го гонят, за да ги докопат, ама той ги дава на иконома си…
— Гледах го миналата седмица — отсече Джони. — Нищо не струваше. Пълна боза — допълни той, не оставяйки и най-малко съмнение относно преценката си за филма. Толкова много негови сценарии бяха отхвърлени от телевизията, че той се бе превърнал в суров критик на тази медия.
— Напълно съм съгласен с вас, сър — отвърна господин Морисън. Всъщност филмът му бе харесал до немай-къде и той с удоволствие щеше да го изгледа и трети път, но един собственик на странноприемница трябва да потиска личните си чувства и да помни, че клиентът винаги има право. — Много глупаво го бяха измислили. Като че ли някой джентълмен ще вземе да даде важен документ баш на иконома си. Това просто не би могло да се случи.
— О, не би могло, казваш? — намеси се Албърт Пийсмарч, като се изправи малко несигурно от мястото си и изгледа говорещия с мътен, но пламтящ взор.
Само човек с изключително самообладание може да се сдържи да не постави на мястото им хора, дрънкащи невежо по въпроси, с които той случайно бе добре запознат, особено след като току-що бе ударил два литра от домашното пиво на „Бръмбарът и трънката“. Като знаеше, че тримата присъстващи не са международни шпиони — в присъствието на каквито той, естествено, би бил по-прикрит, — Албърт Пийсмарч можеше без угризения да се намеси в дебата и да говори свободно.
— Не би могло, казваш? — каза той. — Това само показва колко много ти разбира главата от тия неща, господин М. А дали ще ти е интересно да узнаеш, че тъкмо тази вечер документ от изключителна важност ми бе поверен от джентълмен, чието име не ще назова, за да го съхранявам с цената на живота си? При това аз съм иконом, нали? Би трябвало първо да мислите, преди да говорите, господин М. А сега — рече Албърт Пийсмарч с тона на благ чичо, който се отпуска на детско тържество — ще ви изпея „Барабанът на Дрейк“.
И след като го стори, той нахлупи бомбето на главата си и се отправи навън, стъпвайки внимателно, сякаш ходеше по конец.
19.
На следващия ден слънцето бе високо в небето, когато Козмо, приближавайки по заобиколен маршрут, тъй като нямаше желание да се натъкне на вуйчо си Реймънд, се озова пред задния вход на Хамър Лодж и влезе в къщата, без да минава през формалността да натиска звънеца. Той гореше от нетърпение да размени две-три думи с Албърт Пийсмарч върху един твърде близък до сърцето му предмет.
По мнението на своя бивш работодател Дж. П. Бутс от „Бутс и Бруър“, фирма за внос и износ, мнение, което той често и на висок глас изказваше, Козмо Уиздъм бе горе-долу толкова полезен за каквато и да било търговска дейност, колкото и един трън в седалищните части. И поддържайки това си мнение, той бе в общи линии прав. Но човек може да бъде пълна скръб във вноса и износа и въпреки това да притежава значителна природна находчивост. Макар и бита карта в очите на Дж. П. Бутс, Козмо бе напълно способен като събере две и две, да си извади определено заключение, което и бе сторил предната вечер. Докато Джони Пиърс и Рупърт Морисън приеха изпълнението на Албърт Пийсмарч за брътвежи на един попрехвърлил мярката иконом, той съумя да чете между редовете на впечатляващата му реч и да разбуди нейния скрит смисъл. Неназованият джентълмен бе лорд Икнъм, а документът — фаталното писмо. За Козмо това бе ясно като бял ден. И сега, докато подтичваше към Хамър Лодж, той не викаше „Ха сега!“ и „Дръж!“, но точно това му беше на езика.
Откри Албърт Пийсмарч в стаичката с приборите, зает с втората си закуска, състояща се от две твърдо сварени яйца и бутилка бира. Икономите като правило обичат да подкрепят силите си с нещичко преди обяд, а в момента на Козмовото пристигане силите на Албърт Пийсмарч се нуждаеха от цялата подкрепа, която можеше да им бъде оказана. Единственият недостатък на домашното пиво на „Бръмбарът и трънката“ е, че стимулиращият му ефект, тъй мощен за известно време, не е дълготраен. Часовете отминават и предизвиканата от него юнашка дързост кучета я яли. Албърт Пийсмарч, който предната вечер бе излязъл от кръчмата като лъв, тази сутрин влезе в стаичката с приборите като агне, и при това не твърде храбро агне. Грубо би било да се каже, че сърцето му бе слязло в петите, но изразът безспорно отговаряше на същинското положение на нещата. Той целият бе едно кълбо от нерви, склонно да се стряска от всякакви внезапни шумове. Ето защо незабавната му реакция на Козмовото „Добро утро“, изречено току зад гърба му, бе да се задави с твърдо сварено яйце и с безгласен вик да се извиси по посока на тавана.