Облекчението му, когато откри, че гласът не принадлежи на професор Мориарти или на Асо Пика, нямаше граници.
— О, вие ли сте, господин К — изпъшка той и сърцето му, тряснало се в предните зъби, бавно си слезе на мястото.
— Просто реших да се отбия за малко — обясни Козмо. — Моля ви, продължавайте с яйцето, не се притеснявайте.
Албърт Пийсмарч обаче се чувстваше привлечен по-скоро от бирата, отколкото от яйцето. Той я надигна продължително, а в това време Козмо продължи:
— Ама как изпързаляхте снощи стария Морисън с тая ваша история за секретния документ — изхихика той весело. — Той повярва на всяка една думичка. Можете ли да си представите? Въобще не се сети, че всичко е просто майтап. — И Козмо избухна в сърдечен смях. Целият му вид показваше колко забавна му се вижда цялата работа.
Последва пауза и през тази пауза, макар и траяла само миг, Албърт Пийсмарч реши да си каже всичко. Той се намираше в онова непосилно душевно състояние, когато човек копнее за някого, с когото да сподели тегнещото върху плещите му бреме, а и господин И положително не би имал нищо против Козмо Уиздъм, детето на полусестрата на неговата съпруга, да бъде посветен в начинанието. Ако Козмо беше все така разкрасен от малките си черни мустачки, той вероятно би се поколебал, но, както видяхме, естетичното чувство на управата на Брикстънския затвор я бе подтикнало незабавно да ги отстрани. Гледайки в неопетненото сега лице на младежа, Албърт Пийсмарч не съзираше никаква пречка да смъкне от гърдите си налегналия сърцето му опасен товар. Та ако не можеш се довериш на сина на жената, която обичаш, на кого тогава?
— Но то не беше, господин К.
— Ъ?
— Не беше майтап.
Ръката на Козмо литна към голото поле, някога декорирани с мустачките му. В мигове на смут той винаги ги сучеше. А че бе слисан и потресен, сега се виждаше и без бинокъл. Той изгледа недоверчиво Албърт Пийсмарч.
— Сега пък се опитвате да изпързаляте мен.
— Но моля ви, господин К!
— Да не искате да кажете, че е вярно?
— Всяка думичка.
— Да пукна дано!
— Ето как стана, господин К. Негово благородие ме повика…
— Негово благородие?
— Лорд Икнъм, сър.
— Да не би и той да е замесен?
— Документът, над който бдя, е негов, поверен му бил от шефа на Секретните служби, където членува.
— Лорд Икнъм в Секретните служби?
— Ами че да!
Козмо кимна утвърдително.
— Бога ми, вярно, че беше така. Сега се сетих, че ми е споменавал. Знаете, човек забравя такива неща. Но да чуем цялата история от начало до край.
Когато Албърт Пийсмарч приключи повествованието си, Козмо отново мина през ритуала на засукване на погубения мустак.
— Сега разбирам — изрече той бавно. — Ето как било значи. А сега вие трябва да сърбате попарата.
— Да, сър.
— Струва ми се, че положението ви не е много розово.
Албърт Пийсмарч се съгласи с думите, че точно такова чувство изпитвал и той.
— Доколкото знам, тия международни шпиони не си поплюват.
— Така е, сър.
— Ако подушат, че документът е у вас, най-безобидното нещо, което ще ви сторят, е да пъхат запалени клечки между пръстите на краката ви. — Козмо се замисли. — Слушайте — каза изведнъж, осенен от щастлива идея. — Защо не дадете това писмо на мен?
Албърт Пийсмарч зяпна.
— На вас, сър?
— Това е единственият изход — рече Козмо, разпалвайки се все повече от своето внезапно хрумване. — Поставете се на мястото на тия шпиони. Не след дълго те ще разберат, че документът не е у стария Икнъм, ще започнат да се питат какво е сторил с него и няма да им бъде трудно да се сетят, че сигурно го е дал на някого. Какво ще си кажат те тогава? Ще си кажат: „На кого?“
— Кому — измърмори машинално Албърт Пийсмарч, който си падаше езиков пурист, и леко потрепери от мисълта.