Когато многообичната шапка, почиваща спокойно върху темето му, бе отхвръкнала, за да се завъргаля по тротоара като агне напролет, впечатлението на сър Реймънд Бастабъл, че в нея се е блъснала летяща чиния, не продължи дълго. Бурните овации откъм отсрещната страна на улицата привлече взора му към прозореца на „Търтеите“ и в неговата рамка той съзря море от щастливи лица, разполовени от двайсет и четирикаратови усмивки. Миг по-късно в нозете си съзря великолепния бразилски лешник и разбра. Онова, което се бе случило, нямаше нужда от обяснение. То бе поредната проява на въпиещо хулиганство сред младите мъже, хвърлящо в справедливо възмущение всеки почтен човек.
Сър Реймънд никога не бе имал особено високо мнение за съвременния млад мъж, намирайки го тъповат, ленив, груб, немарлив и накратко казано, едно леке върху лондонския пейзаж. Тъй че случката с бразилския лешник беше капакът на неговата неприязън. Тя само укрепи възгледа, който и бездруго винаги бе поддържал, че спрямо съвременния млад мъж трябва да се вземат мерки, и то незабавни. Какви точно, той не можеше в момента да каже, но ако Черната чума започнеше да тръшка тая пасмина и да им дава заслуженото, тя щеше да се радва на пълното му одобрение. Той би разстлал килимче на пътя й и би ръкопляскал отстрани.
С неимоверно усилие на волята сър Реймънд се изтръгна от „Олд Бейли“.
— Значи и ти си тук, а, Фредерик? — успя да произнесе.
— И още как — увери го лорд Икнъм. — Радвам се на тази случайна среща. Хайде, казвай какво ново около теб, мое скъпо съдебно страшилище.
— Какво ново ли?
— Какво правят домашните? Фийби как е?
— Много е добре.
— Ами ти?
— И аз.
— Великолепно. Ще станеш и още по-добре, като се установиш веднъж в Давтейл Хамър. Джейн ми разправи, че си взел там къщата на Джони Пиърс.
— Така е. Скоро ще се местя. Ти май му се падаш кръстник, ако не се лъжа.
— Точно така.
— Предполагам, че Джейн затова толкова настояваше да наема къщата.
— Ако питаш мен, ръководила се е от смесени подбуди. Естествено, искала е да направи услуга на Джони заради мен, но не е подминала и твоя интерес. Тя е знаела, че няма по-добро място за теб от Давтейл Хамър. Отличен риболов, прекрасни условия за голф и неповторима възможност за шляпане на мухи през летните месеци. Ще си плуваш там като бъбрече в лой и ще откриеш, че Джони е изключително приятен съсед. Чудесен млад момък.
— Млад ли?
— Млад.
— Тогава му кажи да стои по-далеч от мен — рече напрегнато сър Реймънд. — Ако някой младеж се осмели да припари до прага ми, ще нахъскам кучето по него.
Лорд Икнъм го изгледа в недоумение.
— Ти ме учудваш, Бийфи. Откъде това злъчно отношение към по-младото поколение? Нима младостта не извиква твоя възторг?
— Ни най-малко.
— Но защо?
— Защото, ако толкова искаш да знаеш, някакъв млад главорез днес следобед ми събори цилиндъра.
— Аз съм удивен и потресен. Вероятно с чадъра си?
— С бразилски лешник.
— И кой бе този злодей в човешки образ?
— Единственото, което знам, е, че членува в „Търтеите“, който, за мое най-дълбоко съжаление, е разположен точно срещу „Демостен“. Аз стоях пред своя клуб в очакване на такси, когато внезапно нещо цапардоса цилиндъра ми със страшна сила, отнасяйки го от главата ми. Когато погледнах в краката си, видях бразилски лешник. Очевидно е бил запратен от помещението на приземния етаж на „Търтеите“, защото, когато вдигнах очи, прозорецът бе покрит плътно с ухилени грозни мутри. — Сър Реймънд изведнъж се сепна. В ума му изникна една мисъл. — Фредерик!
— Да?
— Фредерик!
— Още съм тук, старче.
— Фредерик, днес те поканих да обядваш с мен в „Демостен“.
— Което беше изключително мило от твоя страна.
— А ти отклони поканата ми с думите, че вече имаш уговорка за обяд в „Търтеите“.
— Вярно. Истинско мъчение, но нямах избор.
— И обядва ли там?
— Твърде солидно.
— А пи ли следобедното си кафе в пушалнята?
— Пих.
— Тогава — възкликна сър Реймънд напористо — изводът е, че си видял всичко със собствените си очи и можеш да разпознаеш главореза, отговорен за това изстъпление.
Явно лорд Икнъм бе поразен от неумолимата сила на логиката му. За миг той остана безмълвен в търсене на изход, сбърчил съсредоточено вежди.
— Винаги е трудно да възстановиш една сцена в ума си — рече най-сетне, — но сега, като затворя очи и се замисля, действително смътно си припомням известна суматоха край прозореца в дъното на стаята и група младежи, скупчени около някой, който… да, за Бога, който държеше прашка в ръка.