— Няма нужда да ми крещите, мастър Джонатан, а още по-малко да се подигравате със Светото писание. Освен това не съм съгласна с вас, че господин Уиздъм е получил припадък. Вижте го как лежи, с изпружени крака. Моят чичо Тарли страдаше от припадъци, но той се свиваше на кълбо. — Тя се приближи до Козмо, огледа го внимателно и уверено прокара пръст по тила му. — Този човек — обяви тя, — е ударен с тъп предмет.
— Какво!
— Зад ухото му има цицина колкото орех. С тази работа ще трябва да се занимае полицията — рече леля Брус, поглеждайки хладно към Макмърдо, — доколкото е по силите й. Впрочем имате право, като казвате да повикам доктор Уелш. Веднага ще му се обадя.
И тя се запъти към телефона с достойнството на жена, която не позволява да се разпореждат с нея, но независимо от това се радва да бъде полезна. Дълго преди тя да се скрие от погледите, полицейският сержант Макмърдо вече бе извадил служебния си бележник и наплюнчил молива и се приготви да взема показания.
— Ха! — рече той. — Това хвърля по-различна светлина върху инцидента. Сега ще пристъпя към уточняване на подробностите. Най-главното е да установим кой е отговорен за случилото се.
— Еклезиаст — рече ядно Джони и моливът на полицай Макмърдо подскочи като жив. Доколкото бе по силите на човек с лице като неговото, той доби напрегнат и проницателен вид. Очите му приковаха Джони.
— Разполагате ли с доказателства в подкрепа на това твърдение, господин Пиърс?
— Не. Беше просто догадка.
— Бих искал да науча адреса на заподозрения.
— Боя се, че не мога да ви помогна.
— Да не би да е непълнолетен закононарушител?
— По-старичък е, бих казал.
Полицаят се замисли.
— Май имате право, сър. След като се сглобят късчетата от мозайката, случилото се очевидно е следното. Този джентълмен е седял тук, дремейки, както му е думата, когато външната врата се отваря и във фоайето влиза Еклезиаст. Да го чукне по темето с тъп предмет, както си е сиял, е било нищо работа.
Ойли се включи мазно в разговора.
— Трудно бих могъл да приема теорията ви за меродавна, господин полицай. Съпругата ми ви каза, че тъкмо минавахме оттук, когато видяхме господин Уиздъм…
— Да се катурва — рече Гърти.
— Именно. С давене.
— Или стон.
— С давене или стон.
— Като че ли нещо му стана изотвътре.
— Точно така. Нали си спомняте, че тя ви го каза.
— Не, не ми е казвала подобно нещо.
— Ами да, каза го на господин Пиърс още преди вие да влезете. И двамата останахме с впечатлението, че е получил припадък.
— Защо тогава не се е свил на кълбо?
— Тук вече ме затруднявате, сержант.
— И как ще обясните цицината зад ухото му, голяма колкото орех?
— Обяснението със сигурност е много просто. Ударил си е главата в страничната облегалка на креслото, докато се е…
— Катурвал — рече Гърти.
— Докато се е катурвал. Много по-вероятно е…
Какво беше много по-вероятно той така и не успя да поясни, тъй като в този момент Козмо се размърда, изхриптя и седна. Той се огледа наоколо с онова, което поетът би нарекъл взор обезумял, и рече:
— Къде съм?
— В имението Хамър Хол до Давтейл Хамър в графство Бъркс, сър — информира го сержант Макмърдо и щеше да добави и телефонния номер, ако не го беше забравил. — Най-добре ще е да лежите спокойно и да не се тревожите за нищо. Докторът ще пристигне всеки момент. Получихте нещо като криза или припадък. Ето този джентълмен, господин…
— Карлайл.
— Господин Карлайл тъкмо минавал оттук, придружен от госпожа Карлайл…
При споменаването на това име паметта на Козмо се отприщи със силата на планински поток. Мъглата, обгърнала миналото, се вдигна. Той се изправи, сграбчил с една ръка облегалката на креслото и с показалеца на другата посочи обвиняващо.
— Тя ме халоса!
— Сър?
— Ей тая Карлайл. Халоса ме с палка. Освен това — добави Козмо, опипвайки трескаво джобовете си — тя и проклетият й съпруг са ми задигнали изключително важен документ. Дръжте ги! Не им давайте да избягат.
Ойли повдигна вежди. Не се усмихна, разбира се, тъй като случаят беше сериозен и едно лекомислено отношение би било неуместно, но ъгълчето на устата му недвусмислено потрепна.
— Ама дайте да се разберем, сержант! Вярно, човекът не е добре, ама това вече… Как може!
Мислите на Джони бяха далеч, за кой ли път отплеснати към онзи обяд. Видял ли беше, или не беше видял Норбъри-Смит да стиска ръката на Белинда Фарингдън? Когато малко преди десерта кракът на Норбъри-Смит срещна неговия под масата, дали крайната цел на този крак не е била обувката на Белинда Фарингдън?