Откри господин Саксби да се суети край ореховия шкаф.
— А, Скривънтроп, върнахте ли се вече? Тъкмо оглеждах това нещо. Оказа се, че е дори по-лошо, отколкото си мислех. Направо кошмар, Фланъри би припаднал, ако го види. Намерих някакъв странен предмет в едно от чекмеджетата. Случайно да знаете какво е това?
Лорд Икнъм погледна онова, което държеше старият джентълмен, и подскочи.
— Това е гумена палка.
— Гумена палка, казвате?
— Да.
— За пръв път виждам подобно нещо. За какво се използва?
— Деликатно сложени дами халосват хората с нея.
— Така ли? Страшно интересно. Трябва да разкажа на Фланъри, като го видя. Между другото — продължи господин Саксби — намерих също и едно писмо, адресирано до Бастабъл.
Лорд Икнъм си пое дълбоко дъх, подобно на играч, който е заложил последната си риза на някое число на рулетката и вижда как топчето спира върху него.
— Може ли да го видя? — попита той с леко разтреперан глас. — Благодаря. Да, напълно сте прав. Адресирано е до Бастабъл. Може би е най-добре аз да го взема. Скоро ще се видя с него и ще му го предам. Интересно как се е озовало в този шкаф.
— Едно писмо на Фланъри веднъж се оказа в коледната пуйка.
— Нима? Странни неща стават в тази неспокойна следвоенна епоха. Ето ти хубав урок за стария Фланъри да не яде друг път пуйка. Моля да ме извините — рече лорд Икнъм, — трябва да се обадя по телефона.
Фийби бе тази, която отговори насреща.
— А, здравей, Фийби. Реймънд там ли е?
— Излезе до градината, Фредерик. Да го повикам ли?
— Не, не си прави труда. Просто му предай едно съобщение. Кажи му да спре да събира жаби.
— Да спре какво?
— Да събира жаби.
— Сигурно връзката нещо не е добра. Стори ми се, че каза да предам на Реймънд да спре да събира жаби.
— Точно така.
— Той жаби ли събира?
— Сподели с мен, че има такова намерение.
— Но защо ще събира жаби?
— О, кой би могъл да каже? Нали ги знаеш тия ексцентрични адвокати. Може просто да е усетил внезапен порив. Е, довиждане, Фийби. Къде си в момента?
— В кабинета на Реймънд.
— Не забравяй, че Албърт Пийсмарч боготвори килима, върху който си стъпила — рече лорд Икнъм.
Докато оставяше слушалката, той си тананикаше весела мелодийка, тъй като в ума му нямаше и най-малко място за съмнение, че обстоятелствата се стичат по най-благоприятен начин. След като бе прескачало от лешояд на лешояд като алпийска коза, писмото вече се гушеше на сигурно място във вътрешния му джоб и това го караше да се чувства като един милион лири на цяло. След всички тези перипетии той прецени, че е заслужил една спокойна пура и тъкмо я пушеше на алеята отпред, мислейки си колко е приятно да бъде далеч от господин Саксби, когато откри, че не е. Старият джентълмен се тътреше към него, изскочил от някоя дупка в земята.
— А, Скривънтроп.
— Здравейте, Саксби. Тъкмо си мислех колко щеше да е хубаво, ако бяхте тук да ми правите компания.
— Търсех ви, Скривънтроп. Реших, че ще ви бъде интересно да чуете… Воден кос!
— Друго си е да чуеш воден кос.
— Ей там има воден кос. След секунда ще отида да му хвърля едно око. А да, бях започнал да казвам, че може би ще ви бъде интересно да чуете, че оня безподобен орехов шкаф вече го няма.
— Как така го няма?
— Малко, след като излязохте, двама мъже дойдоха и го вдигнаха. Доколкото разбрах, ще го изкарват на някакъв търг.
Лорд Икнъм се сепна. Едно от неговите внезапни вдъхновения го бе осенило.
— На търг, а?
— Тъй ми рекоха. Макар че едва ли някой с всичкия си ще даде за него повече от една или две лири — каза господин Саксби и закрета с бинокъла в ръка да търси своя воден кос.
По правило хората, които старият Саксби освобождаваше от присъствието си биваха обзети от горещи вълни на облекчение, съчетани с твърдата решимост никога вече да не му позволят да ги хване за канарчета, но сега лорд Икнъм дори не забеляза неговото оттегляне. Цялото му внимание бе приковано от възникналата пред вътрешния му взор картина: как Бийфи и Гордън Карлайл наддават бясно един срещу друг за псевдоореховия шкаф, та да може изплатената от победителя сума да отиде у Джонатан Туисълтън Пиърс — бедния младеж, който отчаяно се нуждаеше от петстотин лири, за да се ожени за своята Белинда. Като познаваше Бийфи, а също и Гордън Карлайл, техните дълбоки кесии и несъкрушимия им стремеж да сложат ръка върху съдбовното писмо, той беше уверен, че доста повече от пет стотачки ще се стекат към банковата сметка на Джонатан Туисълтън Пиърс.