Макар, естествено, медалът да си имаше и своята обратна страна. За да стигне до този желан завършек, щеше да му се наложи леко да изкриви истината, като подшушне на Бийфи, че писмото е в шкафа, но той бе мъж, който с леко сърце моделираше истината, щом случаят го изискваше. Един алтруист, чиято мисия е да разпръсва сладост и светлина, има правото да си позволява известни волности.
22.
Търгът щеше да се проведе в тържествената зала на селото — уродливо съоръжение от червени тухли, издигнато през осемдесетте години на XIX век от викторианския Пиърс — същият, който бе закупил ореховия шкаф. След обяда на този голям ден лорд Икнъм се оттегли с пурата си в кабинета на своя кръщелник, в стремежа си да избегне стария Саксби, който показваше нарастващо предразположение да се лепи за него, за да си говорят за Фланъри. Ако някъде човек можеше да се чувства в безопасност, то това бе именно тук. Джони бе отпътувал за Лондон с кола, взета под наем от господин Морисън, собственика на „Бръмбарът и трънката“, с цел задушевен разговор с Белинда Фарингдън. Видът му изразяваше мрачна решимост и той възнамеряваше да вземе твърд курс спрямо недоразумението Норбъри-Смит.
В кабинета цареше мирна прохлада. Френските прозорци бяха отворени към терасата, но на челото на седналия там пети граф можеше да се забележи бръчка, сякаш мрачни мисли тревожеха покоя му. И останалият с такова впечатление наблюдател нямаше да сгреши. Той размишляваше за Бийфи Бастабъл, злочестата играчка на съдбата, който — тъй като индивид с неговото богатство и твърдоглавие никога не би допуснал Ойли да го надиграе на предстоящия търг — скоро щеше да се раздели с няколкостотин лири срещу един псевдоорехов шкаф, струваш най-много петдесет шилинга.
Читателят вероятно помни как бъбрейки си с Ойли, както си лежеше в хамака, лорд Икнъм бе обърнал особено внимание върху агонията на духа, изживявана от утайките на обществото при появата на американската морска пехота. Сега той чувстваше, че страданията на сър Реймънд, когато отвори шкафа и не намери вътре писмо, ще бъдат дори по-силни. Съществува определен тип мъже, които, колкото и богати да са, имат дълбоко вкоренена вътрешна съпротива срещу раздялата с крупни суми пари за нищо и тъкмо към тая категория на човечеството спадаше изтъкнатият адвокат. Сърцето на лорд Икнъм се обливаше в сълзи заради лошия късмет на неговия стар приятел. Колко тъжно, казваше си той, че започне ли да разпръсва сладост и светлина, човек тъй често открива, че няма достатъчно за всички и все някой трябва да остане с пръст в устата.
От друга страна, ако нямаше кой да наддава срещу Ойли, изпълнявайки маньовъра, познат на „човека в Холивуд“ като напомпване, мошеникът джентълмен щеше да получи шкафа за около десет шилинга, а това нямаше да придвижи каузата на Джони Пиърс, който се нуждаеше от петстотин лири. Накратко, това бе един от онези случаи, тъй чести в несъвършения ни свят, когато един трябваше да се прецака, а само Бийфи бе на разположение за тази неблагодарна роля. Лорд Икнъм ясно виждаше необходимостта да го жертва за доброто на делото, но това съвсем не го правеше по-щастлив.
За да се откъсне малко от тъжните си мисли, той вдигна тазсутрешния брой на „Дейли Газет“, който Джони бе оставил да се въргаля на пода край бюрото му и започна да го преглежда. Това бе вестник, който никога не се бе радвал на особената му възхита и той не се учуди, като не намери нищо, което да го заинтригува на страници първа, втора и трета. Но на четвърта страница интересът му се оживи. Вниманието му бе привлечено от едно от онези огромни заглавия, в които изданието се специализираше.
гласеше то, а по-надолу:
Имаше вмъкната също и фотография на Фийбината рожба, цялата шарещи маслинени очички и тънки черни мустачки. Снимката спокойно можеше да бъде на изтъкнат уличен пласьор, задържан за разпит при поредната акция на службата за борба с наркотици.
— Мамка му и прасе! — прошепна лорд Икнъм, заемайки от авторския репертоар на Албърт Пийсмарч. Пелената бе паднала от очите му.
До този миг въобще не му беше хрумвало да разгледа Козмо Уиздъм в светлината на потенциален участник в наддаването за шкафа. За него младежът бе ако не без пукнат грош, то със сигурност без няколкостотин лири. Очевидно трябваше да преразгледа това свое становище. Не че знаеше много за цените, преобладаващи из литературните тържища, но във всички случаи за един сериал, тъй прям, откровен и безстрашен като „Време за коктейли“, вестник като „Дейли Газет“, правещ повече пари, отколкото би могъл разумно да оползотвори и постоянно търсещ възможност да ги разтовари някому, вероятно се бе изръсил с впечатляваща сума. Иначе казано, Козмо, до неотдавна щастлив да изкрънка десет шилинга, колкото да не умре от глад до следващата събота, явно не страдаше от недоимък. Ако в този слънчев следобед задното джобче на панталона му не бе натъпкано до отказ с хрускави банкноти, той, лорд Икнъм, бе готов да си изяде шапката.