Рядко се случваше лорд Икнъм да дири вдъхновение напразно. Ами да, разбира се, почти тутакси му мина през ума. Това щеше да свърши работа. Колко прости се оказваха неизменно решенията, ако човек само отпусне глава назад, склопи очи и остави малките сиви клетки да се заемат с нещата. Трябваше само да се свърже с Албърт Пийсмарч по телефона, да му каже да заключи Бийфи в зимника и ситуацията щеше да е под контрол.
Тъкмо протягаше ръка към апарата, сияещ, както сияят хората, чийто мозък работи чевръсто, когато същият иззвъня насреща му с оня стряскащ маниер, характерен за повечето телефони. Лордът вдигна слушалката.
— Ало?
Беше Фийби. Както винаги гласът й звучеше тревожно.
23.
— О, Фредерик — рече тя, запъхтяна като бял домашен заек, погнат от кучетата.
— Здравей, Фийби, скъпа — каза лорд Икнъм. — Какво има? Струваш ми се нещо разстроена.
Последва кратка пауза, през която тя сякаш обмисляше прилагателното, претегляйки го, както би постъпил Роджет, ако някой му предложеше да го включи в синонимния си речник.
— Виж, може би не точно разстроена. Но вече не знам дали стоя на главата или на краката си.
— Отсей фактите. От коя страна ти се намира таванът?
— Дръж се сериозно, Фредерик. Знаеш какво имам предвид. О, Боже, така се надявам Коси да одобри стъпката, която предприемам. Искам да кажа, не е като да бях момиче. Почти на петдесет съм, Фредерик. Може да му се стори нелепо.
— Да не си се включила в балетната трупа на „Хиподрума“?
— Какви ги говориш?
— Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Разбира се, че не. Ще се омъжвам отново.
Слушалката подскочи в дясната ръка на лорд Икнъм, а пурата му — в лявата. Те това беше сензация. Всеки жълт вестник щеше да я изтипоса без колебание на първата си страница.
— Бърт? — възкликна той. — Нима най-сетне Бърт е захвърлил чугунените си задръжки и е проговорил? И ти ще бъдеш лейди Пийсмарч?
— Госпожа Пийсмарч.
— За известно време, да. Но мъж с качествата на Бърт просто е обречен рано или късно да получи титла. Моя скъпа Фийби, как само сгрява сърцето ми тази новина. Няма под слънцето по-предан и верен от Бърт. Знаеш ли какво е казал за него Еклезиаст? Казал е… Не, съжалявам, в момента ми убягва, но беше нещо много ласкаво. Само в едно трябва да внимаваш — с „Барабана на Дрейк“. Гледай да не го запее по време на сватбената церемония.
— Какво, скъпи?
— Ако като застанете пред олтара и Бърт отвори уста да пее, сръгай го в ребрата.
— Ние ще сключим граждански брак.
— Е. тогава всичко е наред. Там са симпатяги, може дори да му пригласят. Какво мисли Реймънд за предстоящия съюз?
— Все още не сме му казали. Албърт смята, че ще е по-добре първо да си приключи месеца като иконом.
— Много благоразумно. Това би спестило на Бийфи куп неудобства. Винаги е затруднително да се държиш непринудено с иконома си, ако знаеш, че последният е сгоден за сестра ти. Известно напрежение, докато Бърт сервира гарнитурата, би било неизбежно. Но не пропускаме ли някои от встъпителните глави? Хайде, разкажи ми как стана всичко. Бъди пряма, откровена и безстрашна.
— Ами…
— Да?
— Чудя се откъде да започна. Значи бях отишла в стаята с приборите да поговоря с Албърт за бедния малък Бенджи, който, да те зарадвам, вече е много по-добре. Атбърт казва, че носът му е съвсем студен.
— Помня, че и навремето в гвардията често му измръзваше.
— Какво, скъпи?
— Нали каза, че носът на Аабърт Пийсмарч бил студен.
— Не, на Бенджи. И тогава се разговорихме и Ачбърт каза нещо, което ме подсети за Реймънд. Не че някога съм забравяла за Реймънд, но думите на Албърт ми напомниха за това, което ти каза оня ден — че му хлопала дъската.
— Аз казах, че не му хлопа дъската.
— А, така ли? Пък на мен ми се стори, че каза обратното и ужасно се разтревожих. Сетих се за бедния Джордж Уинстенли. Защото Реймънд се държи толкова странно през последните една-две седмици. Хайде да оставим настрана това, че ми носи цветя и току пита за ревматизма ми, но наистина намирам за необичайно да плува в езерото както си е с дрехите.
— Не думай!
— Видях го от прозореца на спалнята си.
— Според Шекспир, Юлий Цезар също е плувал с дрехите.
— Но не е събирал жаби.
— Виж, тук си права. Човек трудно може да си обясни защо му е на Бийфи да събира жаби. Искрено съм озадачен.
— Трябва да признаеш, че имам всички основания да се тревожа.
— Признавам.
— Всичко това ми се видя тъй тъжно.
— Не се учудвам.
— И просто не можах да се сдържа. Избухнах в сълзи и следващото нещо, което си спомням, е, че Албърт приближава към мен, сграбчва ме за китката и ме разтърсва, та чак свят ми се зави. А после ме притисна към себе си и…