Не бяха минали и десет минути, когато телефонът иззвъня. Албърт Пийсмарч заговори с приглушения глас на нервен новак, току-що извършил първото си убийство.
— Всичко е уредено, господин И.
— Човекът в зимника ли е?
— Да, господин И.
— Великолепно! Знаех си, че няма да оплескаш работата. Ние, старите гвардейци, рядко се оплескваме. Е, не беше чак толкова трудно, нали?
— За трудно, не беше…
— Но все пак ти се е отразило — рече съчувствено лорд Икнъм. — Пулсът ти е ускорен, дишането хрипливо, пред очите ти плуват цветни петна. Виж, защо не си полегнеш и не му дръпнеш една хубава дрямка?
Албърт Пийсмарч се прокашля.
— Това, което си мисля аз, господин И, е да взема автобуса до Рединг, а после влака за Лондон и да прекарам там следващите една-две седмици. Бих предпочел да избягвам в непосредствено бъдеще срещите със сър Реймънд.
— Да разбирам ли, че от онова, което си успял да чуеш през затворената врата, ти се е сторил подразнен?
— Да, господин И.
— Чудно защо. Познавам десетки мъже, които биха дали мило и драго да ги заключат в изба с вино. И все пак, без съмнение, си прав. Великото време, което лекува всичко и тъй нататък. Е, в такъв случай довиждане засега, Бърт. Хиляди благодарности. Ще се погрижа вестта за стореното от теб да стигне до съответните инстанции. А ако останеш по-задълго в Лондон, ще те потърся да излезем заедно някоя вечер.
И страшно доволен от себе си, лорд Икнъм остави слушалката и излезе на терасата. Бе стоял там няколко минути, допушвайки пурата си и наслаждавайки се на кроткия летен следобед, когато една кола приближи и спря пред главния вход. Обзет от опасения, че от графството може да са решили да му направят официална визита, той отстъпи боязливо и тъкмо се канеше да потърси убежище, когато вратата на автомобила се отвори и отвътре се появи Барбара Кроу.
24.
Лорд Икнъм вероятно щеше да се засегне до смърт, ако някой му кажеше, че при каквито и да било обстоятелства разсъжденията му биха могли да текат в едно русло с тези на Козмо Уиздъм — младеж, чиито интелектуални възможности той презираше дълбоко, но несъмнен остава фактът, че при вида на Барбара Кроу първата му мисъл, както и тази на Козмо, бе, че Реймънд Бастабъл трябва да е бил завършен дръвник, за да остави такава жена да си отиде. В своя спортен костюм с подходяща зелена баретка, тя изглеждаше по-привлекателна от всякога и нищо не можеше да стопли сърцето на лорд Икнъм повече от усмивката, с която отвърна на поздрава му.
— За Бога, Фреди — каза тя, — какво правиш пък ти тук?
— Гостувам на кръщелника си, Джони Пиърс, докато жена ми е в Шотландия. Тя искаше да отида с нея, но аз не се дадох. Тъй че водена от някакво женско предубеждение срещу това да си развявам байрака, както тя се изразява, из Лондон, взе, че ме стовари на главата на Джони. А теб какво те води по тия места?
— Дойдох да уговоря с Козмо Уиздъм едно-две интервюта по телевизията. А освен това Хауард Саксби младши иска да върна Хауард Саксби старши обратно. Бои се да не падне в езерото. Тази къща на кръщелника ти е нещо като странноприемница, нали?
— Да, Джони приема гости срещу заплащане.
— Най-добре да отида да си запазя стая.
— Стаите няма да избягат. Искам да поговоря с теб, Барбара. Да идем да поседнем под ей онова дърво. Като те видях да слизаш от колата — продължи лорд Икнъм, след като я бе настанил в един шезлонг, а самият той отпусна морни телеса в съседния, — у мен се зароди надеждата, че си дошла да видиш Бийфи Бастабъл.
Барбара Кроу се сепна.
— Реймънд? Какво искаш да кажеш? Да не би и той да е тук?
— Не е сред квартирантите на Джони. Нае къщата на отсрещния край на парка. По-късно може да му отидем на гости. Не точно сега, тъй като случайно знам, че през следващите един-два часа ще е зает, но може би след като се измиеш и отпочинеш от пътя.
Ведрото лице на Барбара изгуби част от ведростта си.
— Малко е неловко.
— Защо?
— Ще си помисли, че му се натрапвам.
— Естествено, че ще си помисли, и толкова по-добре. Това само ще му даде стимула, от който тъй отчаяно се нуждае. „Да ме вземат мътните — ще си каже, — мислех, че съм я изгубил, но щом се лепи така за мен, значи имало още хляб в тая работа.“ Направо ще го накараш да се прероди. А оттук до поставянето на отношенията ви на старата им основа има само една крачка. Защо — попита лорд Икнъм — се смееш по тоя кух, неестествен начин?
— Не намираш ли, че всичко това е смешно?
— Кое по-точно?