Време за коктейли

— Тая муха, дето, изглежда, ти е влязла в главата, че Реймънд все още го е грижа за мен.

— Мило мое момиче, та той е луд по теб.

— Що за глупости! Та той изобщо не се е мяркал, нито ми се е обаждал или писал, откакто… това се случи.

— Разбира се, че не е. Ти не си даваш сметка какво крехко цвете е душевността на Бийфи. Гледаш го как разпердушинва свидетелите в съда и си казваш: „Хм! Корав мъж!“, и хич не ти минава през ума, че в душата си той е… как се казваха ония неща, дето вехнат?… А, да, теменужки. Хич не ти минава през ума, че в душата си е раним като теменужка. Виж, аз съм друга работа. Моята хватка е желязна. Всеки път, когато милата ми Джейн разваляше годежа, аз я преследвах с брутални заплахи, докато не го възстановеше наново. Бийфи никога не би сторил това. Деликатността е негова втора природа. Щом веднъж си му дала пътя, за него това е означавало, че вече не желаеш да имаш нищо общо с него и стискайки зъби от болка, се е отдръпнал. А е трябвало да знае, че няма нищо лошо двама влюбени да се посдърпат. Светът не се свършва от това. Отново този гробовен смях! Сега пък какво ти се вижда забавно?

— Тая твоя дума „посдърпат“.

— Ако не е било посдърпване, какво е било тогава?

— Яростна кавга. Истинско сражение, в кулминацията на което го нарекох надут пуяк.

— Учудвам се, че Бийфи е могъл да се засегне от това. Той би трябвало да знае, че си е надут пуяк.

Барбара Кроу пламна в неочакван гняв.

— Не е вярно! Той е агънце.

— Какво?

— Той е най-прекрасният мъж, който някога е съществувал.

— И това е окончателното ти становище?

— Да, Фредерик Алтамон Корнуолис Туисълтън, това е моето окончателно становище.

Лорд Икнъм кимна удовлетворено.

— В такъв случай, както и подозирах, пламъкът на любовта още не е угаснал! Или греша?

— Не грешиш.

— Само една негова думичка и ти ще го последваш до края на света?

— Ще го последвам.

— Е, той не се е запътил натам, поне засега. Скъпа Барбара, това е изключително радващо. Щом от твоя страна нещата стоят по този начин, би трябвало за нула време да уредим всичко за всеобща радост и удовлетворение. Не бях сигурен в твоите чувства. Знаех, разбира се, че Бийфи те обича. Да вземем дори само този негов навик, когато си мисли, че е сам, да заравя лице в дланите си и да стене: „Барбара! О, Барбара!…“

— Той винаги ме наричаше „Писе“.

Лорд Икнъм подскочи.

— Кой, Бийфи!

— Да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Е, ти си знаеш най-добре. Никога не бих допуснал… В такъв случай, несъмнено е стенел „Писе! Писе!“ Всъщност това няма значение. Важното е, че стенеше. Е, трябва да кажа, че явно всичко си идва на мястото.

— Така ли?

— Че как иначе? Това, което виждам аз, са две разлъчени сърца, които много лесно ще могат да се съединят отново.

— Не толкова лесно, колкото си представяш.

— Къде е пречката?

— Пречката, скъпи мой Фреди, е в това, че той е твърдо решен Фийби да споделя с нас нашето малко гнезденце, а аз съм също толкова твърдо решена, че тая няма да я бъде. Ето ти го препъникамъкът.

— Той е искал Фийби да живее с вас?

— Да. Всичко идва от тая скъперническа жилка у Реймънд. Предполагам, че тя се корени в трудните времена, които е изживял в началото на кариерата си. Знаеш, че докато нещата му потръгнат, е трябвало да трепери над всяко пени. Когато му изтъкнах, че семейният ни живот би текъл много по-гладко, ако отпусне на Фийби една-две хилядарки годишно и й каже да върви да си наеме апартамент в Лондон или вила в Борнмът, или каквото й дойде на ума, той ми отговори, че не би могъл да си го позволи. И, както се казва, от дума на дума се скарахме. Излизал ли си някога от кожата си, Фреди?

— Много рядко. По природа съм уравновесен и хладномислещ.

— Де да можех и аз да кажа същото. Хванат ли ме бесните, съскам и хапя. Той ми навиваше неща от рода на „Нека бъдем практични“ и „Жените не могат да разберат, че мъжът не е фабрика за пари“, докато накрая ми кипна. Та тогава взех, че го нарекох надут пуяк. Да? — рече Барбара хладно. — Защо сега ти се хилиш по този кух, неестествен начин?

— Съмнявам се, че това е най-подходящото определение за сребристите трели, които чу. То предполага горчивина и отчаяние, а аз съм всичко друго, но не и огорчен или отчаян. Засмях се мелодично и със заразителна нотка, защото винаги ми е било забавно да гледам как някой се главоболи без нужда, както би се изразил Албърт Пийсмарч.

— Без нужда?

— Абсолютно.

— О, Господи, Фредерик Икнъм! И кой е този Албърт Пийсмарч?

— Близък мой приятел. Би отнело твърде дълго да ти разправя всичко за него, неговата кариера, приключенията му по суша и море, любимата му храна за закуска и тъй нататък. Това, което вероятно най-вече ще те заинтересува, е, че в най-скоро време той ще се жени за Фийби Уиздъм.