— Какво!
— Решиха го днес следобед. Изразът, който вероятно ти убягва — предположи лорд Икнъм, забелязвайки, че събеседницата му преглъща на сухо, — е „Мамка му и прасе!“ Именно него употребява Бърт Пийсмарч, когато е подвластен на силни чувства.
У Барбара отново се появи дар слово.
— Той се жени за Фийби!
— Защо, учудва ли те?
— Е, не са много мъжете, които биха я направили избраница на сърцето си, нали? И кой е този изкукал рицар?
— Икономът на Бийфи. Или по-точно, според онова, което ми каза преди малко по телефона, би трябвало да добавя „бившият“.
— Фийби ще се омъжва за иконом?
— Все някой трябва да го прави, иначе породата на икономите ще се заличи. А и Бърт ще бъде осезаема промяна към по-добро в сравнение с покойния Алджернън Уиздъм. Каза ли нещо?
— Казах: „Бързо, Фреди, кърпичката ти!“
— Простуда ли?
— Не, ще плача. Сълзи на радост. О, Фреди!
— Предполагах, че ще ти бъде приятно да го чуеш.
— Да ми е приятно? Та това разрешава всичко!
— Небесата обикновено се разведряват, когато един Икнъм се намеси с характерния си такт и деликатност.
— Да не искаш да кажеш, че ти си го изработил?
— Една случайна моя забележка, отправена към Фийби в смисъл, че Албърт Пийсмарч боготвори земята под краката й, може и да е оказала известно съществено влияние.
— Фреди, ще те целуна.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, но ако погледнеш зад гърба си, ще видиш, че всеки момент Хауард Саксби старши ще стане част от нашата компания. Това често се случва по тия места. Каквито и да са недостатъците на Хамър Хол, едно не можем да му отречем — тук човек никога не може да почувства недостиг от Хауард Саксби старши. Вече се чудех къде се е дянал. Рядко лишава хората от присъствието си за толкова дълго. Здравейте, Саксби.
— А, Скривънтроп.
— Една цигара?
— Не, благодаря — рече господин Саксби, изваждайки от джоба си чифт игли и кълбо прежда. — Предпочитам да поплета. Започнал съм едно пуловерче за малкия си внук. Амбициозен замисъл, но все нещо ще излезе.
— Само така. Между другото Барбара Кроу е тук.
— И аз това гледам. Просто изключително. Тъкмо си казвах, докато идвах насам: „Тая жена е същинска Барбара Кроу.“ Сега разбирам откъде идва приликата. Какво правиш тук, Барбара?
— Дойдох да те прибера вкъщи, младежо.
— Не ща да си ходя.
— Хауард младши нареди.
— Е, в такъв случай няма как. Кога пристигна?
— Преди десетина минути.
— Съжалявам, че не съм бил тук да те посрещна. Бях на един търг в селото. Трябваше да дойдете, Скривънтроп. Оня шкаф…
Лорд Икнъм рипна в шезлонга.
— Колко дадоха?
— Ако може да не ми джафкате така — рече господин Саксби малко свадливо. — Ето, че заради вас пропуснах бримка. Та бях почнал да разказвам за търга… Беше нещо удивително. Ти често си ме упреквала, Барбара — продължи старият джентълмен, — за моята ексцентричност и може да си била донякъде права, тъй като и други са ми го казвали. Но истинската ексцентричност в пълния смисъл на думата вирее и процъфтява единствено в Давтейл Хамър. Трябва да започна с това — ще ми простите, Скривънтроп, че се разпространявам по тема, която вече познавате, — че до неотдавна в този дом се нахождаше шкаф от имитация на орех, който бе смърт за окото и струваше в най-добрия случай две-три лири. Той беше включен в търга, за който говоря, и представете си изумлението ми…
— Колко дадоха? — рече лорд Икнъм.
Господин Саксби го погледна хладно.
— И представете си изумлението ми, когато, след като няколко не по-малко кошмарни предмета бяха изложени и стигнаха цени от по няколко шилинга, въпросният шкаф бе изкаран на подиума и аз чух един глас да казва: „Петдесет лири“.
— Ха!
— Бих предпочел да не казвате „Ха!“ по такъв рязък начин. Пропуснах още една бримка. Това бе гласът на оня американец, дето е отседнал в Хамър Хол. Доколкото си спомням, името му е Карстеърс.
— Карлайл.
— Така ли? Фланъри познава един Карлайл. Вероятно сте го чували да говори за него. Изключително интересен живот, изпълнен с прелюбопитни премеждия, Фланъри казва, че веднъж дори бил ухапан от заек.
— Не думайте.
— Фланъри ме увери, че е истина. Ангорски. Нахвърлил му се и впил зъби в китката му, докато човекът му предлагал морков.
— Трябва да е бил на диета — рече лорд Икнъм и господин Саксби се съгласи, че сигурно е било така.
— Но не бива да се оставяме да бъдем объркани и подведени — продължи той. — Не ухапаният Карлайл изрече онова „Петдесет лири“, а другият, дето е отседнал в Хамър Хол и който не ми се е хвалил да е бил хапан от заек. Та той каза „Петдесет лири“ и аз още не можех да си възстановя дишането от почуда, когато друг глас произнесе „Сто“. Това бе същият този младеж, Барбара, който идва онзи ден в офиса — келешът, на когото ме прати да се извинявам. Макар че защо трябваше да му се извиня… Впрочем как му беше името? Май съм го забравил.