— Козмо Уиздъм.
— А, да. Свързан по някакъв начин с киноиндустрията. Е, та той рече „Сто лири“!
— Та за да обобщим с две думи… — намеси се лорд Икнъм.
Господин Саксби никога нищо не казваше с две думи.
— Не можех да повярвам на ушите си. Трябва още веднъж да подчертая, че на тоя уродлив шкаф и пет лири щяха да са му много. Човек понякога среща шкаф от имитация на орех, който изглежда що-годе сносно. Има дори някои доста добри образци, стига да знаеш къде да ги потърсиш. Но в конкретния случай за подобно оправдание не можеше да става и дума. И все пак ония двама ексцентрици продължаваха упорито да наддават един срещу друг и сигурно нямаше да спрат до второ пришествие, ако една неочаквана намеса не им бе попречила. Не съм сигурен, дали някой от вас познава сестрата на Бастабъл?
— Да, продължавайте. И двамата я познаваме добре. Фийби Уиздъм е полусестра на жената на Фреди.
— Така ли? И кой е Фреди?
— Ето това е Фреди.
— О, нима? Между другото Уиздъм ли каза?
— Да.
— Може би роднина на келеша?
— Пада му се майка.
— А, сега разбирам всичко. Тя го е спасявала от самия него.
— Какво е правила?
— Възпирала го е да си хвърли парите за един мебел, който всеки нормален човек по-скоро би умрял, отколкото да сложи в дома си. Защото, когато наддаването стигна до определена точка…
— До каква точка? — попита лорд Икнъм.
— … тази жена, обляна в сълзи, се приближи до келеша, съпроводена от местния полицай, и след като, доколкото разбрах от държането й, известно време безрезултатно се опитва с увещания и майчинско влияние да го накара да спре да се прави на безподобно магаре, лале знак на полицая да го отведе, което той и стори. Тъй че шкафът остана за Карстеърс.
— Срещу каква сума? — попита лорд Икнъм.
— Е — каза господин Саксби, като се изправи, — сега май ще отида да си взема един душ. Целият се изпотих в оная претъпкана зала. Нямаше никакво проветрение.
— Ей! — извика лорд Икнъм.
— Извикахте ли ме? — обърна се господин Саксби.
— Колко плати Карлайл за шкафа?
— А, не ви ли казах? — учуди се старчето. — Трябва да съм пропуснал. Петстотин лири.
Той затътри крака към къщата, а лорд Икнъм пое въздух в дълбока въздишка на удовлетворение. Барбара Кроу му хвърли изпитателен поглед.
— Защо толкова се интересуваш от тоя шкаф, Фреди?
— Беше на кръщелника ми, който отчаяно се нуждаеше от петстотин лири. Сега вече ги има.
— Наистина ли не е струвал нищо?
— Строго погледнато, да.
— Тогава защо Козмо Уиздъм и онзи другият са наддавали стръвно за него?
— Това е дълга история.
— Твоите истории никога не са прекалено дълги.
— За Бога, сякаш чувам племенницата си Валери. Тя веднъж ми каза същото, макар и с доста по-неприятен тон. Беше ме заварила в замъка Бландингс да играя от най-благородни подбуди, разбира се, — ролята на сър Родерик Глосъп. Разправял ли съм ти някога?
— Не. И можеш да спестиш тези спомени от недостойното си минало. Точно сега искам да чуя за ореховия шкаф. И недей да се щураш от тема на тема като стария Саксби.
— Разбирам. Каквото на сърцето, това и на езика, както рекох оня ден на кръщелника си Джони.
— Именно.
— Слушай тогава.
Историята, както той бе предупредил, действително беше дълга, но затова пък обсеби изцяло вниманието на публиката му. Нямаше никаква проява на разсеяност от страна на Барбара Кроу, която да обезсърчи усърдния разказвач. При всеки следващ завой и обрат на заплетената фабула очите й се кокореха все по-заплашително. Няколко секунди след края на повествованието тя остана безмълвна, а когато най-сетне заговори, го стори с много чувство.
— Мамка му и прасе! — рече.
— Очаквах да кажеш това — отвърна лорд Икнъм. — Между другото не бива да забравям да попитам Албърт Пийсмарч за значението на израза. Какво прасе? И защо мамка му? Познавах един човек, който в афектирано състояние казваше „Бабината ти трънкина!“, което звучи не по-малко озадачително. Но сега не е време да се вдаваме в подобни разсъждения. Предчувствах, че ще реагираш бурно на разказа ми, тъй като, естествено, разкритието е сензационно. Да не би да ти прилоша?