— Не, не ми е прилошало, но мисля, че имам право на едно изпъшкване. Само като си помисля, че Мечо е могъл да напише тази книга.
Лорд Икнъм изцъка с език.
— Не ме ли слушаш? Казах ти, че авторът на „Време за коктейли“ е Реймънд Бастабъл.
— Аз го наричах Мечо.
— Мечо?
— Да.
— Ама че отвратително! И той ти е викал Писе?
— Да.
— Ще повърна. Това още веднъж доказва, че едната половина от човечеството и понятие си няма за това как живее другата. Е, не след дълго отново ще имаш възможността да го наричаш по този мерзък начин. Разбира се, в случай, че онова, което ти казах, не е попарило любовта ти.
— За какво говориш?
— Много хора се отдръпват ужасени от „Време за коктейли“. Вземи епископа например. Или Фийби. А по думите на Бийфи същото са сторили и петдесет и седем издатели, преди накрая да успее да я пробута при „Томкинс“. Не накърнява ли любовта ти към него фактът, че е способен да напише подобно нещо?
— Ни най-малко. Ако изобщо нещо може да укрепи чувствата ми към Бийфи, както ти го наричаш…
— По-добре от Мечо.
— … то това е откритието, че сто и петдесет хиляди долара му идват на тепсия от филмирането на първото нещо, което е написал през живота си. Боже мой! Помисли само какво ще получи за следващата си книга.
— Смяташ ли, че ще има такава?
— Разбира се. Аз ще се погрижа за това. Ще го накарам да зареже адвокатството — бездруго винаги ме е било яд, че се е захванал с тая професия — и да се отдаде изцяло на своето творчество. Ще живеем в провинцията, където ще може да диша приличен въздух, вместо да си съсипва дробовете, като кисне по цял ден из разни спарени съдилища. Влизал ли си някога в Олд Бейли?
— Случвало се е.
— Че там въздуха с нож да го режеш. Сигурна съм, че го правят на филийки и после го продават като отрова за плъхове. А като се установим извън града, той всеки ден ще играе голф и ще намали теглото си. Последния път, като го видях, беше нашишкавял ужасно.
— Не е твърде строен.
— Ще оправим тая работа — рече Барбара сурово. — Знаеш ли кога за пръв път видях Реймънд? Бях на десет години и един от моите чичовци ме заведе да гледам мача между Оксфорд и Кеймбридж. Той беше там и изглеждаше като гръцки бог. След играта чичо ме запозна с него, аз му взех автограф и още в този ден и час се влюбих. Господи, колко беше прекрасен!
— Възнамеряваш да го струговаш, докато отново стане оня Бийфи отпреди трийсет години?
— Е, може би не чак дотам, но една част от тази излишно солидна фигура със сигурност ще трябва да се стопи. А сега — рече Барбара, като се изправи от шезлонга — мисля да последвам похвалния пример на нашия господин Саксби и да взема един душ. Може би трябва да потърся кръщелника ти Джони и си спазаря една стаичка?
— Той замина за Лондон. Ще водиш преговорите със старата му бавачка. Най-добре да те придружа, докато минеш през чистилището. С нея шега не бива.
Дори във вида на лорд Икнъм да прозираше известна доза самодоволство, когато, след като бе превел Барбара Кроу през заставата на леля Брус, се завърна под сянката на дървото, само един твърде строг съдник не би се съгласил, че това самодоволство бе заслужено и оправдано. Той бе потеглил към Давтейл Хамър с намерението да пръска сладост и светлина сред обитателите на тази уединена райска градина и ги бе ръсил невъздържано не на едно, а на цели няколко места, подобно на сеяч, размахал пълната си с благодатни зърна десница. Благодарение на неговите усилия Барбара щеше да си върне своя Мечо, а Бийфи да получи своето Писе плюс цялата прелестна сума от холивудските рогове на изобилието. Джони си получаваше петстотинте лири, Албърт — любимата Фийби, а вероятно, преди да мине много време, и Сирил щеше да стисне в прегръдките си своята леля Брус. Вярно, тъкмо в този момент господин и госпожа Карлайл сигурно изпитваха известен недостиг на сладост и светлина, но както вече бе изтъкнато, от тази стока рядко има достатъчно за всички. Без съмнение, след като първата болезнена тръпка премине, те щяха да намерят утеха в мисълта, че парите не са всичко и че ако небето ни изпраща разочарования от този род, то е, за да ни обогати духовно.
Беше изминал може би половин час, когато размишленията му бяха прекъснати от появата на Джони Пиърс, който бе върнал наетата кола в „Бръмбарът и трънката“ и сега се прибираше пеша. Развеселен, лорд Икнъм забеляза мрачните му черти. Скоро, както Барбара се бе изразила, щеше да оправи тая работа.
— Здрасти, Джони.
— Здравей, чичо Фред.
— Върна се вече?
— Върнах се.
— Наред ли е всичко?
— Какво да ти кажа, и да, и не.
Лорд Икнъм се намръщи. Вече имахме възможност да се спрем върху неодобрението, което изпитваше към навика на кръщелника си да говори с недомлъвки.