— Нямам подобни спомени. Кой е този?
— Моят иконом Пийсмарч. Искам да го удуша.
— Наистина? И защо?
— Заключи ме в проклетия зимник.
— Заключил те е в зимника? — изблея господин Саксби, припкайки подир събеседника си, който, пръхтейки под напора на неудържими чувства, крачеше към своя кабинет. — Сигурен ли си?
— Сигурен съм, и още как — отвърна сър Реймънд, като се стовари в едно кресло и посегна към лулата си. — Стоях там с часове, без нищо за пушене. Аааах! — рече той, бълвайки гъст облак дим.
Тютюнът почти безотказно отпуска нервите, стига човек да му даде малко време. Сортът, употребяван от сър Реймънд обаче, явно не бързаше да прояви благотворното си въздействие. Той вече бе свършил първата лула и тъпчеше втора, а огънят в очите му все така не гаснеше и от носа му час по час излизаха емоционални пръхтения, подобни на топовни изстрели. С глас, който би бил по-мелодичен, ако не беше се драл цял следобед, той обрисуваше в най-дребни и мъчителни подробности плановете, които си бе съставил за разправа с Албърт Пийсмарч, стига съдбата да благоволеше да ги срещне отново.
— Ще го душа много бавно с голи ръце — говореше адвокатът, наслаждавайки се на думите, сякаш бяха отлежал френски коняк. — Ще го ритам, докато мине целия през гадното си бомбе. Ще му изтръгна главата из корен. Да ме подмами той мене в зимника да съм видел последната доставка бордо. И като влязох малко по-навътре, взе, че щукна говедото и ми удари ключа.
Това бе кратка история, предадена с прости слова, но тя заплени господин Саксби от самото начало. Той нададе своеобразно остро квакане, заимствано вероятно от някоя позната патица.
— Просто изумително. За пръв път чувам иконом да заключи жив човек в зимник. Някога, преди много години, познавах един, който гледаше екзотични рибки, но това — рече господин Саксби, който, стига да се понапънеше, можеше да разсъждава трезво, — разбира се, не е съвсем същото. Знаеш ли какво си мисля, Бастабъл? Знаеш ли до какво убеждение стигам след събитията в Давтейл Хамър напоследък? Че тук във въздуха има нещо, което поражда ексцентричност. Човек я среща на всяка крачка. Да вземем например търга днес следобед.
Споменаването на търга посипа сол върху и без това смъдящата рана на сър Реймънд и за сетен път го хвърли в страстен копнеж да докопа врата на Албърт Пийсмарч. Но любопитството надделя.
— Какво стана? — попита пресипнало той.
Господин Саксби навлезе в повествованието си с обиграната лекота на човек, който дори в „Демостен“, където породата му изобилстваше, минаваше за най-видния клубен досадник. Членове, способни да изслушат, без да трепнат, разказите на сър Родерик Глосъп за неговите откачени пациенти или анекдотите на господин Лукас-Гор за Хенри Джеймс, изпадаха в трепет и отчаяние, щом Хауард Саксби старши отвореше уста.
И тъй, той започна с думите:
— Трябва да започна с думите, че в Хамър Хол, където, както знаеш, понастоящем пребивавам, макар че синът ми настоява да се върна у дома, тъй че скоро ще трябва да си тръгна, за което, уверявам те, ще съжалявам, понеже освен чудесната ти компания, Бастабъл, тук намирам и истинска съкровищница от птичи видове, а за един орнитолог като мен това е извор на дълбоко задоволство…
— Давай по същество — изръмжа сър Реймънд.
Господин Саксби го изгледа изненадано. Той смяташе, че тъкмо това и прави.
— В Хамър Хол, както бях започнал да ти казвам, има — или по-скоро имаше — един шкаф от имитация на орех, притежание на моя домакин господин Пиърс… Познаваш ли господин Пиърс?
— Бегло.
— Е, този шкаф стоеше в преддверието точно срещу входната врата. Подчертавам това, тъй като беше невъзможно на влизане и излизане взорът да избегне този кошмар, което ми причини немалко тежки мигове. Искам добре да ме разбереш, Бастабъл, че тоя мерзък шкаф не струваше пет пари, тъй като в това е сърцевината и смисълът на моята история. Днес следобед разбрах, че е бил включен в разпродажба на търг, организиран в тържествената зала на селото, и изпитах неописуемо облекчение, тъй като просто не мога да ти предам с думи ефекта, който видът на този отблъскващ предмет причинява на едно чувствително око. Той беше…
— Знам всичко за шкафа — скастри го сър Реймънд. — Давай по същество.
— Как само ме припираш, драги. И в клуба са същите като теб, кой знае защо. Е, та на търга дойде ред и на въпросния шкаф и представи си моето изумление, когато чух Карлайл — не онзи, дето е бил ухапан от ангорски заек, а другият, дето е отседнал в имението — да предлага петдесет лири. И това беше само началото. В следващия миг един келеш на име Козмо Уиздъм, когото едва ли познаваш, извика сто. Нататък продължи в същия дух. За един шкаф, който, отново подчертавам, не струва и пукнат грош. Разбираш ли сега защо твърдя, че въздухът в Давтейл Хамър поражда ексцентричност? Добре ли си, Бастабъл?