Сър Реймънд не беше добре и не смогна да потисне надигналия се в гърдите му стон. От насоката, която взимаше сюжетът, започваше да му се струва, че в неговата кулминация любимият му племенник ще да е спечелил шкафа, а това означаваше край на всичко.
— Давай по същество — рече мрачно той.
— Ама и ти с това твое същество. Чакай, мисля, че разбирам причината. Интересно ти е час по-скоро да разбереш как е свършило всичко. Е, винаги съм смятал, че една хубава история само губи, ако човек я разкаже надве-натри, но щом толкова държиш да я съкратя, онова, което се случи накрая, беше, че тъкмо когато Карлайл качи на петстотин лири, майката на келеша, подпомогната от селския полицай, го отстрани от сцената и уродливата мебел бе продадена на Карлайл за упоменатата сума.
Сър Реймънд с облекчение изпусна струя дим. Всичко беше… е, може би не съвсем наред, но във всеки случай много по-наред, отколкото би могло да бъде. Той познаваше Гордън Карлайл като човек, който си има своята цена. Без съмнение тази цена щеше да бъде солена, но за да си подсигури писмото на Козмо, той бе готов да плаща солено.
— Значи шкафът остана за Карлайл?
— Нали вече ти казах. Но като ми задаваш този въпрос, сякаш това е най-важното, оставам с впечатлението, че целият смисъл на историята ти е убягнал. Без значение е кой от двамата чешити е получил шкафа. Изключителното в случая е, че те наддаваха с по цели стотачки за един пълен боклук. И това още веднъж потвърждава факта, който току-що изтъкнах и на Барбара…
Сър Реймънд подскочи като ужилен и лулата изпадна от устата му сред дъжд от искри. Господин Саксби го изгледа и поклати глава.
— Ето как стават пожарите — рече укорително той.
— Барбара Кроу?
— Макар че доколкото знам, скаутите го правят и с търкане на две сухи клечки. Винаги съм се чудил как успяват. От къде на къде две клечки, само като ги потъркаш…
— Барбара Кроу е тук?
— Във всеки случай беше, когато отидох да си взема душ. Видя ми се, че изглежда твърде добре.
Докато сър Реймънд се навеждаше за лулата си, в гръдта му оживяваха странни чувства — най-вече ликуване, а също така и нежност. Можеше да има само една причина Барбара Кроу да пристигне в Давтейл Хамър. Тя бе дошла да се види с него, да се помъчи да изглади противоречията. Тя бе предприела онова, което хората наричат първа стъпка и той бе трогнат до дън душа, че тази тъй горда жена прави подобен жест. И старата любов, държана тъй дълго скрита от очите на света, сякаш заключена от Албърт Пийсмарч в някой зимник, отведнъж изскочи съвсем като нова и цялата земя, макар и тъпкана от хора като Гордън Карлайл и племенникът Козмо, в миг му се стори едно очарователно местенце.
И тази странна нежност се усилваше. Сега той виждаше колко много е грешил с упоритото си настояване Фийби да споделя техния дом. Естествено, че една младоженка не би желала никой да смущава семейния й уют, а най-малко някой като неговата сестра Фийби. С леко примигване той взе твърдото решение, че дори това да му струва две хиляди лири годишно, както Барбара бе споменала, тя ще бъде сама с него в малкото им семейно гнездо.
Тъкмо си бе дал този възхитителен обет, когато откъм терасата влезе лорд Икнъм и се спря, смутен за миг при вида на господин Саксби. Беше дошъл да поговори на четири очи със сър Реймънд, а в държането на възрастния джентълмен нямаше нищо, което да подсказва, че не възнамерява да остане закотвен и през следващите няколко часа.
Но лордът умееше да съобразява светкавично. Имаше начини прилепчивият старец да бъде отстранен и сега му бе необходима само секунда, за да избере онзи от тях, за когото бе сигурен, че няма да го подведе.
— А, Саксби, ето къде сте били — рече той. — Тъкмо ви търсех, Фланъри иска да ви види.
— Фланъри? — изблея заинтригувано господин Саксби. — Той тук ли е?
— Току-що пристигна.
— Защо не го доведохте?
— Каза, че искал да говорите по лична работа.
— Трябва да е нещо във връзка с ония акции от „Обединен каучук“.
Сър Реймънд, който междувременно съзерцаваше в ума си малки семейни гнезда, излезе от своя унес.
— Кой е Фланъри?
— Работи на борсата. Грижи се за моите капиталовложения.
— И те не биха могли да бъдат в по-сигурни ръце — рече лорд Икнъм с лека тръпка на удовлетворение при мисълта, че мъглата вече се е разпръснала и той знае кой е Фланъри. — На ваше място не бих го карал да чака. Бийфи — продължи той, след като господин Саксби се устреми навън със забележителна за годините си чевръстина, — идвам при теб с новини, които, освен ако не съм в дълбоко заблуждение, ще те накарат да заприпкаш из къщата и прилежащите околности като младо агне напролет. Но преди да навляза в подробности — каза той, повдигайки любопитно вежда, — бих искал, стига това да не те засяга, да направя една лека забележка по повод външността ти. Възможно е само да ми се струва, но ми се виждаш по-прашен от обикновено. Въргалял ли си се в нещо или по принцип си имаш паяжини в косата?