— Е, скъпи приятелю, нямаш представа колко се радвам, че всичко отново се намества между теб и Барбара — рече той. — Няма по-скъпа гледка за мен от тази на две сърца, единени след раздяла, независимо дали е пролет или друг годишен сезон. Благословена да е таз разлъка, що прави срещата по-сладка, както е казал поетът. Но щом си решил да се жениш за Барбара, Бийфи, има едно нещо, с което ще трябва да се съобразиш и което може да ти дойде малко изневиделица. Ще трябва да си готов да започнеш работа върху следващата си книга.
— Какво!
— Ами как иначе.
— Но аз не мога.
— Ще се наложи. Ако си въобразяваш, че можеш да напишеш роман и да го продадеш за сто и петдесет хиляди долара, а после да се ожениш за литературна агентка и тя да не те кара да си седнеш на задните части и да се залавяш за следващия, значи печално недооценяваш решимостта и жаждата за успех на литературните агенти. Няма да имаш и минута покой, докато не вземеш перото в ръка.
Долната челюст на сър Реймънд се отпусна до крайния си предел. Той се взря в своето бъдеще и остана попарен от онова, което видя.
— Но аз не мога, казвам ти! Едва не умрях, докато свърша това „Време за коктейли“. Нямаш представа какво означава да изблъскаш с кървава пот една от тия проклети книги от първата до последната страница. За някой, дето му е свикнал, може и нищо да не е, но за човек като мен… По-скоро бих предпочел да ме късат парче по парче с нажежени клещи.
Лорд Икнъм кимна.
— Допусках, че ще изразиш подобно становище. Но виждам един начин да преодолеем затруднението. Някога да си чувал за Дюма?
— Кой?
— Александър Дюма. „Тримата мускетари“, „Граф Монте Кристо“.
— А, Дюма. Разбира се. Кой не е чел Дюма?
— Тук грешиш. Хората само си мислят, че го четат. Това, което всъщност държат в ръцете си, е продукцията на неговия екип от чевръсти помощници. Положението му не се е различавало много от твоето. Искал е парите, но му е било дълбоко противно да се напряга. Ето защо поверил грубата работа — писането на своите книги — на други.
В посърналия поглед на сър Реймънд светна лъч на надежда. Заля го вълна на облекчение също както когато бе чул от дълбините на зимника звънкия глас на господин Саксби. В душата му сякаш беше пристигнала американската морска пехота.
— Искаш да кажеш, че мога да хвана някой друг за тоя пъклен труд?
— Именно. И има ли някой по-подходящ за целта от моя кръщелник Джони Пиърс?
— Ами разбира се! Той е писател, нали?
— И то от години.
— Дали ще приеме?
— С най-голяма охота. И той като Дюма има нужда от пари. Петдесет на петдесет би било справедлива сделка, струва ми се?
— Да, звучи разумно.
— И, естествено, той ще трябва да получи нещо в аванс. Също както в адвокатските среди, нали? Петстотин лири се очертава като подходяща цифра. Просто иди до бюрото си, Бийфи, и напиши чек за тази сума.
Сър Реймънд се облещи.
— Искаш да му дам петстотин лири?
— Като аванс срещу авторските права.
— Не давам никакви петстотин лири.
— Тогава аз, от своя страна, няма да ти дам писмото на младия Козмо. Май пропуснах да ти спомена, Бийфи, че малко след като Карлайл го остави там, аз го намерих и го прибрах. Сега е в джоба ми — рече лорд Икнъм, като го извади. — И — добави той, забелязвайки, че събеседникът му се размърдва в креслото си и като че ли се готви за скок — ако смяташ да се хвърлиш отгоре ми, да ме халосаш един път и да ми го измъкнеш, нека те осведомя, че имам някои основни познания по джиу-джицу, напълно достатъчни, за да ми позволят да те вържа на фльонга, от която после ще ти трябват часове, за да се измъкнеш. Петстотин лири, Бийфи, платими на Джонатан Туисълтън Пиърс.
Настъпи тишина, продължила колкото човек бавно да произнесе „Джонатан Туисълтън Пиърс“ десет или може би дванайсет пъти. После сър Реймънд се надигна. Цялостният му облик не преливаше от възторг. Помолен да го окачестви, Роджет би се спрял на примирен, покорен на съдбата си, или може би сдал багажа (жарг.), а когато той заговори, стана ясно, че е направил своя избор.
— Как се пише Пиърс? — попита. — П-и-ъ-р-с или П-и-а-р-с?
Върху тревата вече лягаха дълги сенки, когато граф Икнъм закрачи обратно през парка към Хамър Хол, понесъл в джоба си чека, който щеше да разклати сватбените камбани за Белинда Фарингдън и кръщелника му Джони Пиърс, за леля Брус и сержант Сирил Макмърдо — освен, разбира се, ако всички те не сключеха граждански брак, в който случай камбани нямаше да има. Беше един от онези безупречни дни, които се падат от три до пет пъти на едно английско лято. Залязващото слънце пръскаше пурпур по водите на езерото, на запад небесата пламтяха в зелено и златно, а някаква птичка, вероятно близка дружка на господин Саксби, извиваше вечерните си трели, преди да зарови човка във възглавницата.