Джон Гришам
Време за милост
Джейк Бриганс #3
В памет на Съни Мета, директор и главен редактор на „Кнопф“
1
Злощастната малка къща се намираше на десетина километра южно от Клантън край старо шосе, което не водеше наникъде. Тя не се виждаше от там и до нея се стигаше по лъкатушещ тесен път. Вечер лъчите на приближаващите се фарове нахлуваха през предните прозорци и врати като предупреждение към чакащите вътре. Уединеното място засилваше усещането за надвиснал ужас.
Късно през нощта в събота срещу неделя фаровете най-сетне се появиха. Обляха стените в светлина и метнаха по тях зловещи сенки, после изчезнаха, когато колата се спусна надолу, преди да изкачи последната отсечка от пътя. Тримата в къщата трябваше отдавна да са заспали, но сънят бе невъзможен. Седнала на канапето в дневната, Джоузи си пое дълбоко дъх, каза кратка молитва и се премести до прозореца да наблюдава колата. Дали криволичеше, или се движеше стабилно? Беше ли се натряскал той, както обикновено в такива нощи, или беше само подпийнал? Тя бе облякла съблазнителна нощница, за да привлече вниманието му и евентуално да го настрои от войнственост към романтика. Не я слагаше за пръв път и по-рано той я харесваше.
Колата спря до къщата и Джоузи го видя как се олюлява и препъва. Стисна зъби, за да посрещне онова, което предстоеше. Отиде в кухнята, където светеше, и зачака. До вратата, полускрита в ъгъла, беше подпряна алуминиевата бейзболна бухалка на сина ѝ. Беше я оставила там преди час за защита, ако той се нахвърлеше на децата ѝ. Молеше се да има волята да я използва, но се съмняваше.
Той връхлетя върху вратата на кухнята и разтърси дръжката, все едно е заключено, а не беше. Накрая отвори с ритник и вратата се блъсна в хладилника.
Стюарт беше сприхав и необуздан пияница. Бледата му ирландска кожа поруменяваше, бузите му ставаха алени, а в очите му гореше подклаждан от уискито пламък, който Джоузи беше виждала твърде често. На трийсет и три години той вече беше прошарен и оплешивяваше, затова си заресваше косата върху темето, но след нощната обиколка по баровете дългите кичури бяха провиснали под ушите му. По лицето му нямаше охлузвания и синини — добър знак, а може би не. Стюарт обичаше да се бие по кръчмите. След тежък запой обикновено ближеше рани и направо отиваше да си легне. Но ако беше пропуснал боя, често се прибираше настроен за скандал.
— Що не спиш, мамка ти? — изръмжа той, докато се мъчеше да затвори вратата.
— Чаках те, скъпи — постара се да отговори спокойно Джоузи. — Добре ли си?
— Няма какво да ме чакаш! Кое време е? Два сутринта?
Тя се усмихна мило, все едно всичко е наред. Предишната събота реши да си легне и да го изчака в спалнята. Той се прибра късно, качи се горе и заплаши децата ѝ.
— Около два — промълви Джоузи. — Хайде да си лягаме.
— Кво си се облякла така? Приличаш на уличница. Да не е идвал някой?
Обичайно обвинение напоследък.
— Не, разбира се. Просто се приготвих да си лягам.
— Ти си курва.
— Стига, Стю. Спи ми се. Да си лягаме.
— Кой е той? — викна Стюарт и се облегна тежко на вратата.
— За кого говориш? Няма никой. Цяла вечер съм тук сама с децата.
— Лъжлива кучка!
— Не лъжа, Стю. Да си лягаме, стана късно.
— Тая вечер чух, че някой видял пикапа на Джон Албърт тук преди няколко дни.
— Кой е Джон Албърт?
— Малката курва пита кой е Джон Албърт! Прекрасно знаеш кой е! — Той се отлепи от вратата, направи няколко неуверени крачки към Джоузи и се подпря на плота. Изпъна пръст към нея и каза: — Ти си пачавра и си подмамила старите си гаджета тук.
— Няма друг, Стюарт, хиляди пъти ти го повтарям. Защо не ми вярваш?
— Защото си лъжкиня. И преди съм те хващал да ме мамиш. Помниш ли оная кредитна карта? Кучка такава!
— Стига, Стю, това беше миналата година, вече се оправихме.
Той се пресегна рязко, стисна китката ѝ с лявата си ръка и замахна силно с дясната. Зашлеви я с разперена длан, разнесе се противно плющене. Джоузи изпищя от болка и изненада. Беше се зарекла да не пищи, защото децата ѝ се спотайваха горе зад заключената врата, наострили уши. Чуваха всичко.
— Престани, Стю! — викна тя и притисна ръце към лицето си. — Не ме удряй повече! Предупредих те, че ще си тръгна, и ще го направя, кълна се!
Той се изхили.
— И къде ще идеш, малка мръснице? В оная каравана насред гората ли? Или пак ще живееш в колата си? — Сграбчи я за китката, завъртя я, преметна ръка около шията ѝ и изръмжа в ухото ѝ: — Никъде няма да ходиш, кучко. Дори в оня фургон, където си се родила. — Опръска ухото ѝ с топла слюнка и я облъхна с воня на уиски и бира.