— Добро утро.
Двамата отговориха, подминаха и влязоха в кафенето отзад, където пет-шест маси бяха заети от мъже, до един бели. Нямаше нито една жена. Мъжете се хранеха и пиеха кафе, някои пушеха и всички приказваха, докато не забелязаха Ози. Глъчката осезаемо намаля, но след броени секунди мъжете си дадоха сметка кой е новодошлият и че двамата нови посетители са от шерифството. След това, сякаш като проява на показна толерантност, те продължиха разговорите си още по-оживено и се постараха да не им обръщат внимание.
Тейтъм посочи свободна маса и двамата седнаха. Ози веднага се зае да преглежда менюто, макар че нямаше никаква нужда. Дойде сервитьорка с кана кафе и им наля.
Един мъж от съседната маса погледна към тях за втори път и Тейтъм го заговори:
— Това място е прочуто с палачинките с конфитюр от боровинки. Още ли ги правят?
— И още как — ухили се мъжът и се потупа по издутия корем. — Палачинки и наденички от еленско. Така си поддържам фигурата — засмя се той.
Друг се обади:
— Току-що научихме за Стюарт Коуфър. Вярно ли е?
Помещението притихна.
Тейтъм стрелна с поглед шефа си, сякаш искаше да му каже: „Това е шансът ти. Покажи се като шериф на място“.
Ози седеше с гръб към голяма част от посетителите, затова се изправи и се обърна с лице към всички.
— Да, боя се, че е вярно. Стюарт е застрелян около три часа през нощта в дома си. Изгубихме един от най-добрите си хора.
— Кой го е застрелял?
— Още не мога да разкрия подробности. Утре ще съобщим повече.
— Говори се, че е хлапето, което живееше в къщата.
— Арестувахме шестнайсетгодишно момче. Майка му е приятелката на Коуфър. Само това мога да кажа. Щатската полиция е на местопрестъплението в момента. Засега толкова. По-късно ще съобщим повече.
Ози се държеше дружелюбно и спокойно, но не би могъл да предвиди онова, което се случи после. Неугледен възрастен мъж с мръсни ботуши, избелял работен гащеризон и шапка с емблемата на фирма за фураж се обади почтително:
— Благодаря, шерифе.
След кратко мълчание ледът се пропука и още няколко души благодариха на шерифа.
Ози седна и си поръча палачинки и наденички. Докато пиеха кафе и чакаха, Тейтъм каза:
— Хубава предизборна агитация, а, шефе?
— Не се интересувам от политика.
Тейтъм овладя смеха си и отмести поглед.
— Знаеш ли, шефе, ако се отбиваш тук веднъж месечно, ще спечелиш всички гласове.
— Не искам всички гласове. Само седемдесет процента.
Сервитьорката остави на масата им неделния брой на вестника, който излизаше в Джаксън, и се усмихна на Ози. Тейтъм взе спортните страници, а Ози прегледа новините, докато чакаше храната си. Погледът му се зарея над вестника към стената отдясно. В средата имаше две програми на футболните мачове за 1990 г.: едната за „Оул Мис“, а другата за Щатския университет на Мисисипи, оградени с флагчета на двата отбора и черно-бели снимки на героите от миналото, заснети в най-различни пози на игрището. До един бели, до един от друга епоха.
Ози беше звезда на гимназиалния отбор в Клантън и мечтаеше да стане първият чернокож играч на „Оул Мис“, но не го избраха. Същата година вече бяха приели двама чернокожи футболисти и Ози допусна, че те им стигат. Подписа договор с университета „Алкорн“ за четири години и в десетия кръг на квалификациите влезе в постоянния състав на „Лос Анджелис Рамс“. Изигра единайсет мача в този отбор, преди травма на коляното да го изпрати обратно в Мисисипи.
Ози огледа лицата на някогашните звезди и се запита колко ли от тях са играли в професионалната лига. Още двама други играчи от окръг Форд, и двамата чернокожи, бяха стигнали до професионалния футбол, но техните снимки не бяха на тази стена.
Повдигна малко вестника и се помъчи да изчете някоя статия, но не успяваше да се съсредоточи. Наоколо се водеха разговори за времето, за наближаваща буря, за това дали кълве костурът в езерото Чатула, за смъртта на възрастен фермер, когото всички познаваха, и за най-новите изпълнения на техните сенатори в Джаксън. Ози се преструваше, че чете, но всъщност слушаше внимателно и се питаше какво ли обсъждат, когато той не е там. Дали темите бяха същите? Вероятно.
Шерифът знаеше, че в края на 60-те години в „При Джо“ се събирали разгневени бели мъже, които решили да основат частно училище след продажните решения на Върховния съд за премахване на сегрегацията. Училището било построено върху дарена земя извън Клантън — обикновена метална постройка със зле платени учители и ниски такси, но явно недостатъчно ниски, защото затворило няколко години по-късно, след като натрупало дългове и вследствие на растящата подкрепа за държавните училища из целия окръг.