Джоузи се задърпа да се отскубне от хватката му, но той изви ръката ѝ нагоре почти до рамото, сякаш се опитваше да ѝ строши някоя кост. Тя не се сдържа и отново изпищя, макар че веднага ѝ дожаля за децата.
— Ще ми счупиш ръката, Стю! Моля те, престани!
Стюарт смъкна ръката ѝ съвсем малко, но я стисна още по-силно и изсъска в ухото ѝ:
— Къде ще идеш? Имаш покрив над главата, храна на масата и стаи за двете ти проклети деца, а ми дрънкаш, че ще си ходиш. Не го вярвам.
Джоузи напрегна мускули и се заизвива в усилие да се освободи, но той беше силен мъж с необуздан характер.
— Ще ми счупиш ръката, Стю! Пусни ме, моля ти се!
Той обаче отново я дръпна силно и тя изписка. Ритна го с босата си пета по пищяла, после рязко се завъртя и с левия си лакът го сръга в ребрата. Стюарт се зашемети за броени секунди и тя успя да се отскубне, катурвайки един стол. Още шумове, които плашеха децата.
Стюарт се втурна към нея като разярен бик, сграбчи я за гърлото, притисна я към стената и впи нокти в шията ѝ. Джоузи не можеше нито да извика, нито да преглътне, нито да диша, а безумната искра в очите му подсказваше, че това ще е последната им схватка. Най-сетне щеше да я убие. Помъчи се да го ритне, не улучи и той светкавично заби дясно кроше в брадичката ѝ. Тя се свлече по стената и се просна по гръб. Гърдите ѝ се подаваха от деколтето на нощницата. Стюарт се полюбува на победата си.
— Кучката ми посегна първа — промърмори той, отиде до хладилника и извади кутийка бира.
Отвори я, отпи, изтри устата си с опакото на дланта и изчака дали Джоузи ще се свести, или ще остане в безсъзнание. Тя не помръдваше, затова той се приближи да провери дали диша.
Беше побойник, откакто се помнеше, и бе усвоил златното правило: фраснеш ли ги в брадичката, се отнасят за дълго.
Къщата беше притихнала, но той беше сигурен, че хлапетата се спотайват горе и чакат.
Дрю беше с две години по-голям от сестра си Кийра, но пубертетът, както повечето други обичайни промени в живота му, закъсняваше. Беше на шестнайсет, дребен за възрастта си и притеснен от ниския си ръст, особено редом до сестра си, която преживяваше мъчително поредното си бурно израстване. Двамата все още не знаеха, че са от различни бащи и че физическото им развитие никога няма да е в синхрон. Но въпреки наследствените особености в онзи момент, докато слушаха, изтръпнали от ужас, побоя над майка им, между брата и сестрата имаше огромна близост.
Насилието ставаше неудържимо, малтретирането зачестяваше. Децата умоляваха Джоузи да си тръгнат от този човек и тя все обещаваше, но тримата прекрасно знаеха, че няма къде да се подслонят. Тя ги уверяваше, че положението ще се подобри, че Стю е свестен, когато не е пиян, и беше твърдо решена да го излекува с обичта си.
Нямаше къде да отидат. Последният им дом беше стара каравана в задния двор на далечен роднина, който се срамуваше, че живеят в имота му. Търпяха съжителството със Стю само защото той имаше истинска тухлена къща с ламаринен покрив. Не гладуваха, но още пазеха болезнени спомени от времето, когато ходеха гладни на училище. Всъщност сега училището беше тяхното убежище, защото той не припарваше до него. И там нещата не вървяха гладко — Дрю не се учеше добре, двамата имаха съвсем малко приятели, носеха стари дрехи и се редяха на опашката за безплатен обяд, — но в училище поне бяха безопасно далече от Стю.
Дори когато беше трезвен — което, за щастие, бе доста често, — той се държеше гадно и се дразнеше, че се налага да ги издържа. Нямаше деца, защото никога не беше искал да има, а и защото двата му предишни брака бяха приключили бързо. Стюарт беше насилник, който се мислеше за господар в дома си. Децата бяха нежелани гости, дори натрапници, поради което бяха длъжни да вършат цялата черна работа. И тъй като разполагаше с безплатна работна ръка, измисляше безкрайни задачи, които целяха да прикрият факта, че самият той е ленив негодник. И при най-незначителното провинение ги ругаеше. Купуваше храна и бира за себе си и държеше „тяхната“ страна на масата да се издържа с жалката заплата на Джоузи.
И все пак задълженията и заплахите бяха нищо в сравнение с насилието.
Джоузи едва дишаше и не помръдваше. Той се надвеси над нея, вторачи се в бюста ѝ и както винаги му се прииска да беше по-едър. Мамка му, дори гърдите на Кийра бяха по-големи. Мисълта извика усмивка на устните му и той реши да ги види. Прекоси тъмната малка дневна и се заизкачва по стълбите колкото се може по-безшумно, за да не уплаши хлапетата. Някъде по средата се провикна с писклив пиянски глас, почти закачливо: