„Поеми проклетото дело, момче!“, чуваше Джейк гласа на Лушън.
„Всеки човек има право на адвокат.“
„Не винаги можеш да избираш клиентите си!“
Карла усети, че се е отнесъл нанякъде, и го стрелна с очи. Той се усмихна и потупа коляното на Хана, но тя избута ръката му. Все пак вече беше на девет!
Набожните от Библейския пояс използваха всякакви названия и нарицателни за хората извън него. По-строгите наричаха „заблудените души“ езичници, нечисти, неспасяеми, обречени на пъкъла или съвсем старомодно — грешници. За по-вежливите те бяха невярващи, отстъпници или — най-любимото им — отлъчници.
Каквото и название да бъдеше избрано, несъмненият факт бе, че семейство Коуфър са извън Църквата от десетилетия. Техни далечни братовчеди принадлежаха към някакви църковни общности, но като цяло родът им не се интересуваше от Божието слово. Не бяха лоши хора, просто не изпитваха необходимост да поемат по пътя на религията. А им бяха давали шанс. Десетки добронамерени провинциални проповедници се бяха мъчили да ги спечелят, но без успех. Много често пътуващите евангелисти се опитваха да ги агитират и дори ги назоваваха поименно в пламенните си проповеди. Родът Коуфър открай време оглавяваше списъка на хората, за чието спасение се отправяха молитви. Най-редовно ги посещаваха по домовете им, за да ги приобщят към някоя Църква. Те обаче устояваха на всички опити да бъдат поведени по Божия път и предпочитаха да ги оставят на мира.
В онази трагична сутрин обаче роднините на Стюарт Коуфър се нуждаеха от прегръдката и състраданието на своите съседи. Нуждаеха се от обичайния прилив на обич и съчувствие на хората, които бяха по-близо до Бог, а не ги получаваха. Затова родът се стече в дома на Ърл в опит да се справи с немислимото. Жените плачеха с Джанет, майката на Стю, а мъжете седяха на верандата, пушеха, ругаеха тихо и говореха за отмъщение.
Паството на Библейската църква „Добрият пастир“ се събираше в живописна бяла сграда с висока камбанария и идеално поддържано гробище. Тя беше на сто и шейсет години, построена от методисти, които после я бяха предали на баптистите, но те се разпръснали и я изоставили празна за трийсет години. Основател на църковната общност на „Добрият пастир“ беше независима група, на която не ѝ допадаше да носи „етикета“ на някое вероизповедание, нито пък одобряваше яростния фундаментализъм и политическите пристрастия, залели Юга през 70-те години на XX в. Църковната общност със стотина членове беше купила сградата от банката, беше я обновила изключително грижливо и беше посрещнала охотно нови последователи, отегчени от преобладаващата догма. И жените можеха да членуват в настоятелството — немислима крайност, която породи слуховете, че „Добрият пастир“ всъщност е култ. Чернокожи и всякакви малцинства бяха добре дошли, дори ако посещаваха и други църкви.
Във въпросната неделя посетителите бяха малко повече, защото членовете на паството искаха да научат най-новите подробности около убийството. След като пастор Макгари съобщи, че обвиняемият на практика е един от тях и че майка му Джоузи е в болницата със сериозна травма след жесток побой, паството се сплоти неимоверно в желанието си да закриля пострадалото семейство. Кийра, все още с джинсите и маратонките, които носеше в нощта на страшното изпитание, седеше в малката стая на неделното училище заедно с другите момичета и се мъчеше да проумее положението, в което се намираше. Майка ѝ лежеше в болницата, брат ѝ беше в затвора, а на нея вече ѝ бяха обяснили, че не може да се върне в къщата за вещите си. Кийра се мъчеше да преглътне сълзите, но не успяваше. По време на службата седеше на първия ред между съпругата на свещеника, която я държеше за ръка, и едно момиче от нейното училище. Накрая спря да плаче, но в главата ѝ цареше хаос. Изправи се за химните — стари песни, които чуваше за пръв път, — затвори очи и се постара да се моли заедно с пастор Чарлс. Слушаше проповедта му, но нищо не чуваше. Не беше яла от много часове, но отказа предложената храна. Изобщо не си представяше как ще отиде на училище на следващия ден и реши, че няма да допусне да я принудят.
Единственото желание на Кийра беше да е до леглото на майка си в болницата, а брат ѝ да седи срещу нея и двамата да се държат за ръце.
5
Неделният обяд се състоеше от лека салата и супа — обичайното, освен ако майката на Джейк не беше в настроение да подготви угощение, което се случваше веднъж месечно. Не и днес. Обядваха набързо и той помогна на Карла да раздигне масата и да подготви съдовете за миене, после се зачуди дали да не подремне неделно, но Хана имаше други планове. Искаше да заведе Мъли на разходка в парка и Карла предложи на Джейк да я придружи. Той нямаше нищо против. Беше готов на всичко, само и само да отложи разговора със съдия Нуз. Върнаха се от разходката и Хана се прибра в стаята си. Карла стопли вода и запари зелен чай.