Порша беше на бюрото си и изрязваше статии от вестниците. Джейк влезе и попита:
— Какво търсиш тук?
— Доскуча ми да стоя вкъщи. Освен това днес сутринта майка ми е в ужасно настроение. Наистина нямам търпение да замина за колежа.
Джейк се засмя и седна срещу нея.
— Какво правиш?
— Приготвям ти албум с изрезки. Ще говориш ли с някой репортер? Във всички статии пише: „Господин Бриганс отказва коментар“.
— Господин Бриганс няма какво да каже, пък и делото не е приключило.
— Е, по време на делото срещу Хейли си имал много за казване. Чела съм папката ти с изрезки от онова време и знам, че тогава господин Бриганс е обожавал да разговаря с репортерите.
— Взех си поука. Адвокатите трябва да се придържат към „Без коментар“, само че им е трудно. Никога не заставай между важен адвокат и телевизионна камера, опасно е.
Тя избута настрани вестниците и каза:
— Виж, знам, че съм го казвала и преди, но ще го повторя, преди да замина. Това, което направихте ти и съдия Атли с парите на Хъбард, беше великолепно. Благодарение на образователния фонд аз и моите братовчеди имаме шанс да отидем в колежа. Таксата за обучението ми е осигурена, Джейк, и аз ще ти бъда вечно признателна.
— Няма за какво. Парите не са мои, аз само контролирам чековата книжка.
— Ти си чудесен надзорник и ние всички сме ти признателни.
— Благодаря. Чест е да разпределям средствата за достойни студенти.
— Ще се представя добре в университета, Джейк. Обещавам ти. А когато завърша, ще се върна да работя тук.
— Май вече си наета. Имаш този кабинет от две години и през повечето време се държиш така, все едно си собственик на цялата кантора.
— Дори вече се сприятелих с Лушън, което, както знаем, не е много лесно.
— Той те харесва, Порша, и иска да останеш тук, но ти ще получиш предложения от големи фирми. Нещата се променят, те търсят разнообразие. Ако се представиш добре по време на следването, ще ти предлагат много пари, за да те наемат.
— Не проявявам интерес. Искам да бъда в съдебната зала, Джейк, като теб, искам да помагам на хората, на моите хора. Ти ми даде шанс да присъствам на този процес, все едно съм истински адвокат. Ти ме вдъхнови.
— Благодаря, но хайде да не се увличаме. Може и да съм спечелил делото, но съм по-разорен, отколкото преди да срещна Дрю Гамбъл. Освен това делото му изобщо не е приключило.
— Да, но ти ще се оправиш, Джейк, нали?
— Да, ще се оправя някак.
— Издръж само докато завърша.
— Ще бъда тук. Освен това ще ми трябваш и през следващите три години. Винаги ще имам нужда от много проучвания. — Джейк погледна часовника си и се усмихна. — Днес е петък, ден за бели при Клод. Хайде да отидем на фирмен обяд.
— А фирмата може ли да си го позволи?
— Не — отговори той през смях, — но Клод ще ни увеличи кредита.
— Да тръгваме.
Двамата обиколиха площада на път за ресторанта и пристигнаха точно преди обедната навалица. Клод прегърна и двамата и ги насочи към маса до прозореца. Той не намираше за нужно да харчи пари, за да отпечатва менюта, и предлагаше на клиентите си това, което е сготвил в момента, обикновено ребра, лаврак, пиле на грил, печен фасул и много зеленчуци.
Джейк се заговори с възрастни съпрузи, които познаваше още от гимназията. Никой не проявяваше и капка интерес към процеса срещу Гамбъл. Порша си поръча ребърца, а на Джейк му се ядеше лаврак. Пиеха подсладен чай и гледаха как заведението се пълни.
— Имам един въпрос — каза тя. — Нещо ме гложди.
— Да чуем.
— Преди пет години прочетох всички репортажи за процеса срещу Хейли. Дал си интервю на Маккитрик от „Ню Йорк Таймс“, в което доста разпалено защитаваш смъртното наказание. Едно от нещата, които казваш, е, че проблемът с газовата камера е рядката ѝ употреба. Знам, че сега си на друго мнение. Какво се случи?
Джейк се усмихна и погледна към минувачите по тротоара.
— Случи се Карл Лий. Когато опознах него и семейството му, проумях, че има вероятност да бъде изпратен в „Парчман“ за дълго, между десет и петнайсет години, докато аз обжалвам, и че един ден щатът ще го завърже за стола и ще пусне газа. Не можах да живея с тази мисъл. Като негов адвокат, щях да прекарам последните мигове от живота му с него в килията до газовата камера, сигурно заедно със свещеника, а после щяха да го отведат. Аз щях да отида в стаята при другите свидетели и да седна до съпругата му Гуен, до брат му Лестър и сигурно до още няколко членове на семейството му, и щяхме да го гледаме как умира. Сънувах кошмари, мъчеше ме безсъние. Проучих задълбочено историята на смъртното наказание за пръв път през живота си и установих очевидните проблеми. Несправедливостта, неравенството, разхищаването на време, пари и човешки живот. Порази ме и нравствената дилема. Ние ценим живота и сме единодушни, че е неправилно да се убива. Защо тогава допускаме да убиваме, използвайки властта като посредник? Затова си промених мнението. Може би е част от порастването, от живота, от съзряването. Напълно естествено е да поставяме под въпрос убежденията си.