Клод буквално метна двата подноса на масата и отсече:
— Имате трийсет минути.
— Четиресет и пет — възропта Джейк, но Клод вече беше изчезнал.
— Защо толкова много бели хора харесват смъртното наказание? — попита Порша.
— Закърмени сме така. С него отрастваме. Чуваме да го обсъждат у дома, в църквата, в училище, сред приятели. Живеем в Библейския пояс, Порша, око за око и други подобни.
— Ами Новият завет и проповедите на Исус за прошката?
— Пренебрегваме ги, защото така ни е удобно. Той е проповядвал и любов, търпимост, приемане, равенство. Повечето християни, които познавам, обаче четат много избирателно Светото писание.
— Не само белите християни — допълни тя през смях.
Храниха се мълчаливо няколко минути и се забавляваха със словесната атака на Клод срещу трима чернокожи мъже с хубави костюми. Единият допусна грешката да поиска меню. Когато пороят от ругатни секна, Джейн и Порша се заливаха от смях.
В дванайсет и петнайсет всички маси бяха заети, а Джейн преброи седем бели клиенти. Не че имаше значение. Когато имаш кратка почивка, много по-важна от цвета на кожата е хубавата храна. Порша се хранеше на малки хапки и с безупречни обноски. Вече беше на двайсет и шест години и благодарение на армията беше обиколила повече места по света от Джейн и от всичките му познати. И не можеше да си намери подходящ приятел.
— Имаш ли си момче? — попита той, нагазвайки в опасни води.
— Не и не ме питай. — Тя лапна залък и се озърна. — Какви са шансовете ми в колежа?
— Чернокож или бял?
— Стига, Джейк. Ако доведа бяло момче, семейството ми ще откачи. Все ще се намерят някакви таланти сред чернокожите във факултета по право.
— Съмнявам се. Аз завърших преди дванайсет години и в курса ми имаше само трима чернокожи.
— Да сменим темата — каза тя. — Говориш като мама. Все ми пили на главата, че не се омъжвам. Напомням ѝ, че тя се е омъжила, пък гледай как са се обърнали нещата.
Баща ѝ, Симиън Ланг, имаше бурна история и в момента лежеше в затвора, защото беше убил човек по време на катастрофа. Майка ѝ се беше развела с него две години преди това.
Клод мина покрай тях, погледна към подносите им и после към часовника си, все едно времето им беше изтекло.
— Как да се насладим на храната си, ако ни притискаш така? — попита Джейк.
— Добре се справяте, ама побързайте, че отвън чакат хора.
Наобядваха се и Джейк остави двайсетдоларова банкнота на масата. Клод не приемаше кредитни карти и чекове и всички в града обичаха да гадаят колко пари има той. Притежаваше хубава къща в провинцията, караше красив кадилак и имаше три деца в колежа. Хората смятаха, че презрението му към отпечатаните менюта и кредитните карти обхваща и плащането на данъци.
Отвън на тротоара Джейк каза:
— Мисля да се отбия в ареста и да поседя при Дрю около час. Хлапето ми съдра кожата на блекджек, трябва да си върна парите.
— Мило дете. Не може ли да го измъкнем, Джейк?
— Слабо вероятно. А ти можеш ли да се отбиеш при него утре? Той те харесва, Порша.
— Разбира се. Ще направя кексчета и ще му занеса. Надзирателите ги обожават. Не че имат нужда да се тъпчат.
— Ще се върна в кантората след няколко часа.
— Когато се върнеш, Джейк. Ти си шефът, не аз.
52
В понеделник сутринта Джейк най-сетне пресметна вложените часове работа и разноските около защитата на Дрю Гамбъл и изпрати сметката си по факс на почитаемия Омар Нуз.
След първото телефонно обаждане от съдията в неделя, двайсет и пети март, датата на смъртта на Стюарт Коуфър, Джейк беше работил по делото 320 часа, около една трета от адвокатската си дейност. Добави сто часа за Порша и всяка минута от времето си, свързана някак с делото: шофиране, разговори по телефона, всичко. Щедро надписа часовете, и то без капка вина. Обичайният хонорар за съдебна работа беше петдесет долара на час, нищожна сума за всеки адвокат. Говореше се, че най-скъпият в града е Уолтър Съливан, който се хвалеше, че взема по двеста долара на час. Корпоративните фирми в Джаксън и в Мемфис също вземаха толкова. Две години по-рано, при оспорването на завещанието на Сег Хъбард, съдия Атли беше одобрил хонорар от сто и петдесет долара на час за Джейк и той смяташе, че си е заслужил всеки цент.