Потеглиха към площада и паркираха пред кантората на Арни Пиърс, техен близък приятел от студентските години. Преди да срещне Джейк, Карла беше излизала с Арни, така че познанството им беше старо и проверено. Отидоха в съда на окръг Лафайет от отсрещната страна на улицата, където Пиърс беше уредил специална среща с Първис Уесън — енергичен и младолик съдия, когото Джейк познаваше добре. Събраха се в кабинета му за частно изслушване в присъствието на съдебен стенограф. Досущ като свещеник по време на кръщене, съдия Уесън взе бебето, огледа го и оповести, че е готово за осиновяване.
Порша пристигна тъкмо навреме за събитието. След три седмици в Юридическия факултет тя щеше с радост да пропусне една-две лекции, за да присъства на осиновяването.
Арни подаде документите на съдия Уесън, който отмени тридневния период на изчакване и шестте месеца изпитателен срок. Прегледа молбата и формуляра за съгласие, подписан от Джоузи и Кийра. За протокола прочете данните от смъртния акт на бащата. Подписа се два пъти и малкият Люк стана законен син на Джейк и Карла. Последната стъпка беше издаването на заповед за запечатване на досието, която щеше да ограничи изцяло публичния достъп.
Трийсет минути по-късно всички се снимаха и се сбогуваха.
На път за вкъщи Хана настоя Карла да се вози на задната седалка при нея и братчето ѝ. Вече беше поела грижите за бебето и искаше да го храни с шишето. После поиска да смени памперса му и Джейк с готовност ѝ отстъпи задачата. Да го сменя на воля!
Пътуването им до Клантън беше изпълнено с радост, която Джейк и Карла щяха да преживяват отново и отново години наред. У дома ги очакваше обяд с родителите на Джейк и родителите на Карла, долетели от Мемфис рано сутринта. Когато съобщиха името на бебето на Хари Рекс, той се престори на засегнат и попита как така са избрали Лушън. Джейк отговори, че един Хари Рекс на света е предостатъчен.
Бабите се редуваха да гушкат момченцето под бдителния поглед на сестра му.
Приятелите и близките щяха да се постараят да скрият, доколкото могат, подробностите. Хората обаче щяха да говорят и рано или късно целият град щеше да узнае истината.
Но на Джейк му беше все едно.
Бележка на автора
Започнах да пиша романа „Време да убиваш“ през 1984 г., а той излезе през 1989-а. Мина доста време, преди Джейн да се завърне през 2013-а в „Сянката на чинара“. Междувременно излязоха други книги, в които действието се развива на същото фиктивно място: „Камерата“, „Последният съдебен заседател“, „Наследници“ и единственият ми сборник с разкази „Окръг Форд“. Сега, след излизането и на този роман, вече е писано много за Клантън и за повечето герои: Джейн и Карла, Хари Рекс, Лушън, съдия Нуз, съдия Атли, шериф Ози Уолс, Карл Лий и тъй нататък. Всъщност съм писал толкова много за окръг Форд, че не помня всичко.
С тези думи искам да се извиня за грешките си. Просто съм твърде мързелив, за да прочета по-старите си книги.
Благодаря на няколко стари приятели адвокати в Ернандо, които ми помогнаха да си припомня подробности от някогашното ми професионално поприще: Джеймс Франкс, Уилям Балард, съдия Пърси Линчард. Те ми разясниха законите. Промених ги леко с оглед на сюжета, но вината е моя.
Същото важи за законите и процедурните правила в родния ми щат. Като млад адвокат преди толкова много години бях длъжен да ги спазвам строго. Сега, като писател, нямам това задължение. Ето защо в романа съм променил някои закони, леко съм ги изопачил, дори съм си измислил някои за целите на повествованието.
И специална огромна признателност на Джуди Джакъби за заглавието.