Размениха си задължителните любезности. Близките им бяха добре. Времето се оправяше. Ужасната новина за Стюарт Коуфър. И двамата се изказаха ласкаво за него. Нуз беше говорил с Ози и шерифът беше прибрал момчето на сигурно място в ареста. Добрият стар Ози. Повечето шерифи, с които работеше Нуз, щяха да подложат момчето на разпит и да го принудят да подпише най-малко десет страници самопризнания.
После Нуз премина към въпроса делово и енергично:
— Искам да представляваш момчето на предварителните изслушвания. Не знам дали ще се стигне до дело за углавно престъпление, но такава възможност винаги съществува. Никой друг в Клантън няма пресен опит със смъртното наказание, освен това на теб имам най-голямо доверие като адвокат. Ако започне процес, пак ще обсъдим положението ти и ще се опитам да намеря друг защитник на момчето.
Джейк затвори очи, закима и издебна първата пауза в разговора, за да вметне:
— Господин съдия, и двамата знаем, че ако се заема със случая, най-вероятно ще остана до края.
— Не непременно, Джейк. Току-що говорих с Рой Браунинг в Оксфорд, изключителен адвокат. Познаваш ли го?
— Всички познават Рой, господин съдия.
— Той води две дела за убийство тази година и е затрупан с работа, но има по-млад партньор, когото цени високо. Обеща ми да разгледат случая на даден етап, ако се стигне до процес. Засега обаче, Джейк, искам някой да отиде в ареста, да поговори с хлапето и да не допуска полицията да припарва до него. Трябва да избегнем фалшиво самопризнание или някой доносник в ареста.
— Имам доверие на Ози.
— И аз, Джейк, но става дума за убийство на негов служител, знаеш как се наежват момчетата. Ще съм по-спокоен, ако заподозреният има адвокат още сега. Ще те назнача за трийсет дни. Отиди и се срещни с хлапето, после двамата с теб ще се видим във вторник в девет сутринта, преди гражданските ми дела. Мисля, че имаш две искания по делото „Смолуд“, които чакат решението ми.
— Но аз познавам жертвата.
— Е, и? Градът е малък, хората се познават помежду си.
— Много сте настойчив, господин съдия.
— Съжалявам и моля да ме извиниш, че те притеснявам в неделя, но положението може да стане опасно, затова се нуждая от здрава ръка. Имам ти доверие и те моля да приемеш. Знаеш ли, още като млад адвокат научих, че невинаги можеш да избираш клиентите си.
А защо не, попита мислено Джейк.
— Бих искал да обсъдя въпроса със съпругата си, господин съдия. Знаете какво преживяхме преди пет години покрай процеса на Хейли, тя има право на мнение.
— Този случай няма нищо общо с Хейли.
— Така е, но е убит помощник-шериф и общността ще се отнесе враждебно към адвоката, който представлява убиеца. Както сам казахте, градът е малък.
— Наистина искам да се заемеш, Джейк.
— Ще го обсъдя с Карла и ще дойда при вас във вторник сутринта. Така става ли?
— Хлапето се нуждае от адвокат веднага! Доколкото разбирам, няма баща, а майката е в болницата в тежко състояние. Няма други роднини наблизо. Вече е признал за убийството, така че трябва да престане да говори. И двамата имаме доверие на Ози, но в ареста има и луди глави, които ме притесняват. Обсъди положението със съпругата си и ми звънни след няколко часа.
Чу се силно изщракване и връзката прекъсна. Съдията просто беше издал заповед и беше приключил разговора.
Следобед излезе мартенски вятър и температурата падна. Момичетата гледаха някакъв стар филм в дневната, затова Джейк излезе и се отправи на дълга разходка по тихите улици на Клантън. Често прекарваше час-два в кантората си в късните неделни следобеди, преглеждаше делата, които не беше успял да приключи през седмицата, и решаваше кои да отложи за следващата. В момента имаше заведени осемдесет дела, но само няколко от тях бяха сносни. Това представляваше адвокатската практика в малък град.
Напоследък дните му бяха погълнати от делото „Смолуд“ и той пренебрегваше почти всичко друго.
Фактите бяха едновременно прости и сложни. Тейлър Смолуд, съпругата му Сара и две от техните три деца бяха загинали на място, когато малката им вносна кола се сблъскала с влак на опасен прелез по жп линията за окръг Полк. Катастрофата станала към десет и половина в петък вечер. Очевидец от пикап на стотина метра зад семейството твърдеше, че червената мигаща сигнализация на прелеза не работела по време на сблъсъка. Машинистът и помощник-машинистът на влака се кълняха, че е работела. Прелезът се намираше в подножието на хълм, чийто склон се спускаше под ъгъл от петдесет градуса от хребета на осемстотин метра по-нагоре.