Преди време Лушън беше подметнал нещо грубовато и неприлично на Порша, която го заплаши, че ще му счупи врата. След това се държаха вежливо един с друг, но тя беше по-доволна, когато него го няма.
Като машинописка за двайсет часа седмично в кантората работеше и бивша клиентка на име Бевърли, мила жена на средна възраст, чието съществуване се въртеше около пушенето. Тя палеше цигара от цигара, съзнаваше, че навикът ще я убие, и беше опитала всяко средство, предлагано на пазара, за да се откаже. Заради тази своя зависимост не можеше да си намери нито щатна работа, нито съпруг. Джейк ѝ пригоди кабинет зад кухнята, където всички врати и прозорци се отваряха и тя преспокойно можеше да трака на машината, обвита в синкав дим. Въпреки това всичко, до което се докоснеше Бевърли, миришеше на цигари и той искрено се тревожеше за здравето ѝ. Тайно сподели с Порша, че Бевърли може да развие рак на белите дробове, преди да се окаже принуден да прекрати договора ѝ. Порша обаче не се оплакваше, Лушън също — той продължаваше да пуши пури на верандата и също като Бевърли нерядко вонеше на тютюн.
Джейк се качи на втория етаж на внушителния си кабинет, но не светна лампите, за да не привлича внимание. Случвало се беше да му тропат на вратата дори в неделя следобед. Не често обаче. Недостатъчно често. Понякога се питаше откъде ще се появят следващите му клиенти. А друг път му се искаше да се отърве от всички.
В полумрака той се излегна на старото кожено канапе, купено от братя Уилбанкс десетилетия по-рано, впери поглед в прашния вентилатор на тавана и се замисли за кариерата си. Доколко се беше променила правната практика през годините? Пред какви етични дилеми са се изправяли адвокатите навремето? Притеснявали ли са се да поемат непопулярни дела? Страхували ли са се от последиците, когато представляват убийци?
Джейк с усмивка си припомни историите, които беше чувал за Лушън. Той беше първият и години наред единственият бял член на Националната асоциация за защита на чернокожите, а по-късно и на Американския съвет за граждански права. Беше представлявал профсъюзи — огромна рядкост в предимно селските райони на Северен Мисисипи. Беше съдил щата заради лошите училища за чернокожи. И заради смъртното наказание. Съдил бе и общината, защото отказваше да павира улиците в квартала на чернокожите. Преди да го изключат от адвокатската колегия, Лушън Уилбанкс беше безстрашен адвокат, който никога не се колебаеше да заведе дело, когато прецени, че е необходимо, и винаги помагаше на клиент, станал жертва на несправедливост.
Макар извън играта през последните единайсет години, Лушън си остана верен приятел, който искрено се радваше на успехите на Джейк. Нямаше и капка съмнение, че би го посъветвал не само да поеме защитата на младия Дрю Гамбъл, но и да го направи колкото се може по-шумно. Да твърди, че е невинен! Да изисква бързо съдебно производство! Лушън открай време вярваше, че всеки човек, обвинен в сериозно престъпление, заслужава добър адвокат. Освен това през цялата си колоритна кариера нито веднъж не беше избягвал вниманието, което му носеше мразен клиент.
Другият близък приятел на Джейк, Хари Рекс, вече беше изказал мнението си и нямаше смисъл отново да обсъжда въпроса с него. Карла се двоумеше. Нуз чакаше до телефона.
Семейство Коуфър не го притесняваха. Не ги познаваше и предполагаше, че живеят в южната част на окръга. Джейк беше на трийсет и седем и успешно практикуваше право вече дванайсет години и без техния род. Със сигурност щеше да успява и занапред без тях.
Служителите на закона обаче занимаваха мислите му — градските полицаи, Ози и неговите помощник-шерифи. Шест дни седмично Джейк закусваше през четири врати от кантората си в Кафето, където често беше и Маршъл Пратър. Джейк беше вършил правни услуги на много служители на правоохранителните органи и знаеше, че е любимият им адвокат. Дуейн Луни беше призован от обвинението да свидетелства на процеса срещу Карл Лий, но беше изумил журито с твърдението си, че се възхищава на човека, който го е прострелял в крака. Мик Суейзи имаше душевноболен братовчед, когото Джейк беше успял да настани в психиатрична клиника, без да вземе хонорар.
Наистина, адвокатската работа не беше много — завещания, нотариални актове и дреболии, за които не вземаше скъпо. Нерядко работеше про боно.
Вперил поглед във вентилатора на тавана, той се видя принуден да признае, че нито един служител на закона не му е носил голямо дело. Нима нямаше да проявят разбиране, ако той се наемеше да представлява Дрю? Разбираем беше шокът им от убийството на техния колега, но те съзнаваха, че все някой адвокат трябва да се нагърби със защитата на обвиняемия. Нямаше ли да се чувстват по-спокойни, ако въпросният адвокат е Джейк, приятел, на когото имат доверие?