Какво предстоеше — да вземе смело решение или да допусне най-сериозната грешка в кариерата си?
Накрая отиде до бюрото си, вдигна телефона и се обади на Карла.
След това позвъни на съдия Нуз.
6
Беше вече тъмно, когато той излезе от кантората, и стана още по-тъмно, докато крачеше по безлюдния площад. Наближаваше осем часът в неделя вечер, нямаше отворени магазини и кафенета. В ареста обаче кипеше оживление. Когато зави по улицата и видя армадата от патрулки, паркирани безредно около сградата, новинарските микробуси — един от Тюпълоу, един от Джаксън — и група мъже, които се мотаеха отвън, пушеха и си говореха тихо, Джейк усети остра болка в стомаха. Имаше чувството, че навлиза във вражеска територия.
Познаваше добре мястото и предпочете да се шмугне в странична пряка и да влезе в комплекса от служебни сгради през един от задните входове. С течение на времето постройките бяха разширявани и ремонтирани, но без ясен план за бъдещото строителство. Имаше двайсетина килии, стаи за разпит, приемни и тесни коридори. В единия край на комплекса се намираше шерифството, а в другия — градското полицейско управление на Клантън. За улеснение наричаха целия комплекс „ареста“.
В онази тъмна нощ в ареста беше дошъл всеки, който имаше някаква връзка, колкото и да е далечна, със силите на реда. Наистина бяха едно голямо братство — намираха утеха в присъствието на други хора, които носят значки.
Един надзирател осведоми Джейк, че Ози е в кабинета си и е заключил вратата. Джейк го помоли да съобщи на шерифа, че иска да говори с него и ще го чака край двора — оградено място, където арестантите играеха баскетбол и дама. При хубаво време той и другите адвокати в града сядаха на стара маса за пикник под някое дърво и разговаряха с клиентите си през телената ограда. Нощем обаче в двора беше тъмно, защото затворниците бяха заключени в килиите си, чийто прозорчета имаха дебели решетки.
В този момент Джейк нямаше други клиенти в ареста — само най-новия. Две момчета бяха в щатския затвор „Парчман“ за продажба на наркотици. Майката на единия беше много устата и обвиняваше Джейк, че е унищожил семейството ѝ.
Отвори се врата и Ози се появи сам. Приближи се, без да бърза, сякаш раменете му тежаха и не бе спал нощи наред. Вместо да протегне ръка за поздрав, той изпука кокалчетата си и зарея поглед към двора.
— Тежък ден — обади се Джейк.
— По-лош няма накъде — изсумтя Ози. — Станал съм в три сутринта и оттогава не съм подвивал крак. Кофти работа е да изгубиш помощник-шериф, Джейк.
— Съжалявам, Ози. Познавах Стю и го харесвах. Не мога да си представя какво преживяват хората ти.
— Беше страхотен и постоянно ни разсмиваше. Може и да е имал тъмна страна, но не можем да я обсъждаме.
— Видя ли се с близките му?
Ози въздъхна шумно и кимна.
— Отидох да изкажа съболезнования. Не са най-благоразумните хора на света. Пристигнаха тук следобед и напираха да видят обвиняемия. Двама отишли в болницата, искали да се разправят с майка му. Ей такива дивотии. Затова оставих едно от моите момчета пред стаята ѝ. Внимавай с тия хора, Джейк.
Точно от това имаше нужда малкото семейство Бриганс — от още побъркани, които да ги притесняват.
Ози се закашля и плю на земята.
— Току-що говорих с Нуз.
— И аз — каза Джейк. — Не можах да му откажа.
— Обясни ми, че те е притиснал, макар ти да не си искал да се замесваш.
— Та кой би искал, Ози? Никой местен не би желал да се забърква в такова нещо. Нуз обеща да намери адвокат от друг окръг, така че аз ще бъда само за предварителните изслушвания. Поне такъв е планът.
— Май не си съвсем сигурен.
— Не съм. Не е лесно да се отървеш от такова дело, особено когато другите адвокати се крият и не отговарят на обажданията на съдията. Най-вероятно няма да се измъкна.
— Защо просто не отказа?
— Защото Омар Нуз ме е стиснал за гушата и защото няма друг, поне за момента. Трудно се отказва на съдия Нуз, Ози.
— Така изглежда.
— Сериозно ме притисна.
— Да, и той самият ми го каза. Е, явно ще бъдем от двете страни на барикадата, Джейк.
— Нима не е така винаги? Ти ги арестуваш, аз се опитвам да ги измъкна. И двамата си вършим работата.