— Не знам, сега ми се струва по-различно. За пръв път погребвам помощник-шериф. После ще има голям процес и ти ще направиш каквото се очаква от един добър адвокат — ще се бориш да отървеш хлапето, нали?
— Още сме далече от този ден, Ози. В момента изобщо не мисля за процес.
— Помисли за погребението.
— Съболезнования, Ози.
— Благодаря. Напрегната седмица се очертава.
— Трябва да се видя с момчето.
Ози кимна към редицата прозорци от задната страна на най-новата пристройка.
— Ето там.
— Благодаря. Направи ми услуга, Ози. Маршъл, Мос и Дуейн са ми приятели, но това никак няма да им хареса.
— Така си е.
— Затова поне бъди искрен с тях и им кажи, че Нуз ме е назначил, но аз не съм искал делото.
— Ще им кажа.
Надзирателят отвори вратата и запали мъждивата лампа. Джейк го последва и очите му се опитаха да привикнат с полумрака. Вече беше влизал в килията за непълнолетни, и то многократно.
Обикновено щракваха белезници на арестанта и го водеха по коридора към стаята за разпити, където той разговаряше на четири очи с адвоката си, а надзирателят пазеше отвън. Никой не помнеше адвокат да е бил нападнат от свой клиент в ареста, но въпреки това проявяваха предпазливост. За всяко нещо си имаше първи път, а арестантите не бяха от най-предсказуемите хора.
Все пак за Ози и за надзирателя беше ясно, че конкретно този арестант не представлява никаква заплаха. Дрю се беше затворил в себе си и отказваше да се храни. Не беше казал нито дума, след като сестра му си тръгна дванайсет часа по-рано.
— Да оставя ли вратата отворена за всеки случай? — прошепна надзирателят.
Джейк поклати глава, така че мъжът си тръгна и затвори. Дрю още лежеше на долното легло с гръб към вратата. Спотайваше се в топлия си малък пашкул, завит с тънко одеяло. Джейк придърпа пластмасов стол и седна, като се стараеше да не вдига шум. Хлапето дори не трепна, с нищо не показа, че е забелязало присъствието му.
— Ей, Дрю, аз съм Джейк. Там ли си? Има ли някой вкъщи?
Никакъв отговор.
— Аз съм адвокат. Съдията ми възложи твоя случай. Сигурно не съм първият адвокат, с когото се срещаш, нали, Дрю?
Никакъв отговор.
— Такааа… С теб трябва да се сприятелим обаче, защото ще прекараш много време с мен, със съдията и със съдебната система. Бил ли си в съда, Дрю?
Никакъв отговор.
— Нещо ми подсказва, че си бил.
Отново мълчание.
— Аз съм от добрите. На твоя страна съм.
Нищо. Измина минута, после още една. Одеялото леко се повдигаше и спускаше от дишането на Дрю.
Измина още една минута.
— Може ли да поговорим поне за майка ти, Дрю? Нали вече знаеш, че тя е добре?
Пак никакъв отговор. После леко раздвижване под одеялото, докато момчето бавно изпъваше крака.
— И за сестра ти Кийра. Да поговорим за Джоузи и за Кийра. И двете са в безопасност. Държа да го знаеш.
Нищо.
— Дрю, така не може. Искам да се обърнеш и да ме погледнеш. Поне това можеш да направиш. Обърни се, кажи „здравей“ и нека да си поговорим.
— Няма — изсумтя момчето.
— Чудесно, постигнахме някакъв напредък. Значи все пак можеш да говориш. Попитай ме нещо за майка си. Каквото и да е.
— Къде е тя? — разнесе се тих въпрос.
— Обърни се, седни, погледни ме и тогава ще говорим.
Дрю се завъртя и седна, като внимаваше да не си удари главата в рамката на горното легло. Уви се до шия с одеялото, сякаш то можеше да го предпази, придърпа се напред и стъпалата му увиснаха. Мръсни чорапи, поглед в пода, тяло, свито под одеялото.
Джейк се взря изпитателно в лицето му и беше напълно сигурен, че е станала грешка. Очите на Дрю бяха зачервени и подути след деня, който беше прекарал под завивките, вероятно с доста плач. Русата му коса беше разрошена и се нуждаеше от подстригване. Беше страшно дребен.
Когато Джейк беше на шестнайсет години, тъкмо започваше да играе като защитник в отбора на гимназията в Карауей, на петнайсетина километра от Клантън. Играеше и баскетбол, и бейзбол, бръснеше се, шофираше и излизаше с всяко симпатично момиче, което се съгласеше. Хлапето пред него сигурно караше велосипед с помощни колела.
Важно беше да го разговори, затова попита:
— От документите разбирам, че си на шестнайсет, така ли е?
Никакъв отговор.
— Кога е рожденият ти ден?
Момчето стоеше неподвижно, вторачено в пода.
— Хайде, Дрю, със сигурност знаеш кога е рожденият ти ден.
— Къде е майка ми?
— В болницата, ще остане там няколко дни. Челюстта ѝ е счупена и мисля, че лекарите искат да я оперират. Утре ще се отбия да ѝ се представя и ми се иска да мога да ѝ кажа, че ти си добре. Доколкото е възможно при тези обстоятелства.