Секретарката уведомила директора, който съобщил на Карла, а след това позвънил в градската полиция.
Джейк паркира пред училището зад две патрулки. Полицай на име Степ Лемън, бивш клиент на Джейк по дело за банкрут, стоеше до входа и го поздрави като стар приятел.
— Обаждането е от уличен телефон пред магазин „Паркърс“ край езерото. Толкова успяхме да открием. Ще накарам Ози да поразпита в магазина, но според мен ще е загуба на време.
— Благодаря — отговори Джейк и двамата влязоха в сградата, където директорът чакаше заедно с Карла, която явно беше приела телефонното обаждане най-невъзмутимо.
Тя и Джейк се отдалечиха, за да останат насаме.
— Хана е добре — прошепна Карла. — Веднага провериха как е, не знае нищо.
— Този задник се е обадил в училището, където работиш — прошепна Джейк.
— Не говори така. Просто някакъв луд, Джейк.
— Знам, но лудите вършат глупости. В кантората звъняха вече два пъти.
— Според теб това ще отшуми ли?
— Не. Предстоят твърде много важни събития. Първото явяване на момчето в съда. Погребението на Коуфър. Предварителни изслушвания, а някой ден ще има и процес.
— Нали се занимаваш с този случай само временно?
— Да. Утре ще се срещна с Нуз и ще му разкажа какво се случва. Той ще намери друг адвокат извън окръга. Ти добре ли си?
— Добре съм, Джейк. Не беше нужно да идваш.
— Напротив.
Той излезе от сградата заедно с полицай Лемън, ръкува се с него и отново му благодари, после се качи в колата си. Инстинктивно отвори жабката, за да се увери, че автоматичният му пистолет е на мястото си. Там беше, а той изруга, поклати глава безсилно и потегли.
Най-малко хиляда пъти през последните две години Джейк си беше обещавал да прибере оръжията си и да ги използва само когато ходи на лов. Смахнатите въоръжени типове обаче вилнееха на воля, по-агресивни от всякога. Основателно беше да се допусне, че в провинциалния Юг във всяка кола има пушка. Старите закони задължаваха притежателите на оръжия да ги крият, но по-новите отново ги бяха извадили на показ. В днешно време, ако човек си изкараше разрешително, можеше да си сложи пушка на задното стъкло на колата и да си запаше револвер на хълбока. За Джейк беше възмутително, че се налага да държи пистолет в колата си, в бюрото си в кантората или в нощното си шкафче, но след като са стреляли по теб, опожарили са къщата ти и са заплашвали семейството ти, самосъхранението ставаше основната ти цел.
8
Госпожа Уитакър и госпожа Хъф се представиха на Джейн и Порша в чакалнята на третия етаж и ги попитаха дали искат нещо за хапване. Църквата „Добрият пастир“ беше окупирала болницата. Ниските масички и первазите бяха отрупани с храна, очакваха да пристигне и още. Госпожа Хъф обясни, че жените от църквата работят на смени: бдят над Джоузи Гамбъл в стаята малко по-надолу по коридора, пред която пазеше отегчен помощник-шериф, седнал в люлеещ стол. Докато госпожа Хъф говореше, госпожа Уитакър сложи в картонени чинийки две дебели парчета торта с карамел и ги поднесе на Порша и Джейк. И тъй като бе невъзможно да откажеш торта, те започнаха да похапват малки парченца с пластмасовите вилици, докато госпожа Хъф ги осведомяваше за последните резултати от изследванията на Джоузи без капка уважение към неприкосновеността на личния живот.
Когато най-сетне получи възможност да се обади, Джейк им съобщи, че е назначен от съда за защитник на Дрю. Жените се впечатлиха и му предложиха кафе. Джейк представи Порша като своя правна асистентка, но стана ясно, че жените не са наясно какво точно означава това. Госпожа Уитакър посочи, че племенникът ѝ е адвокат в Арканзас, и за да не остане по-назад, госпожа Хъф отбеляза, че брат ѝ веднъж бил член на голямото жури.
Тортата беше много вкусна, затова Джейк помоли за второ, по-малко парче и прие чаша кафе. Когато си погледна часовника, госпожа Уитакър го осведоми, че вратата на Джоузи е затворена, защото лекарите я преглеждат. Нямало да продължи дълго, увери го тя като същински познавач на болничните практики.