— Не ме е страх от Ози — самоуверено заяви Дог. Стояха отвън, облегнати на неговия мустанг, и пушеха. — Не съм направил нищо нередно. Ще ми се да не бях пил толкова, за да попреча на Стю да се насвятка така, нали разбираш? Трябваше да го спра, но нищо нередно не съм направил.
— Знаем — каза Суейзи. — Знаем също, че в онова бунгало сте били петима. Кои са останалите трима души?
— Не съм доносник.
— Какъв доносник, след като няма престъпление, Дог?
— Като няма престъпление, ти защо си тук и разпитваш?
— Ози иска да знае. Коуфър беше един от нас и шефът много го харесваше. Всички харесвахме Стюарт. Добро ченге. Симпатяга. Но е бил пиян като кирка, Дог. Три цяло и шест промила.
Дог поклати глава невярващо и плю на земята.
— Ами ще ти кажа истината. Когато се събудих вчера сутринта, главата ми тежеше като гюле. Цял ден не станах от леглото, а днес сутринта едва се надигнах. Откачена работа, човече.
— Какво пихте?
— Нова партида от Гари Гарвър. Миришеше на праскови.
— Станахте трима. Кои бяха другите двама?
— Ама само между нас, нали? На никого няма да казваш.
— Ясно.
— Калвин Мар и Уейн Агнър. Започнахме с каса бира и играехме покер в бунгалото ми, нищо особено. После цъфна Гари с две еднолитрови бутилки от неговата пиячка. Всички се натряскахме. Безпаметно. За пръв път от много време ми беше толкова зле, че си помислих да взема да спра.
— По кое време си тръгна Коуфър?
— Не знам. Тогава не съм бил буден.
— Кой е бил буден?
— Не знам, Мик, кълна се. Май всички се бяхме гътнали, пълно затъмнение. Не помня много. По някое време през нощта, не знам точно кога, Стю и Гари са си тръгнали от бунгалото. Когато се събудих късно в неделя, Калвин и Уейн още бяха там, ама се чувстваха много зле. Станахме, опитахме се да се раздвижим, изпихме по две бири да притъпим главоболието, после брат ми се обади по телефона и ми съобщи, че Стю е убит. Някакво хлапе го застреляло в главата. Мамка му, преди часове седеше с нас на масата, играеше карти и пиеше уиски от чаша за кафе.
— Ти често ли се виждаше със Стю?
— Що за въпрос е това?
— Прост.
— Не колкото преди година. Той му беше изпуснал края, Мик. Играехме покер веднъж месечно, обикновено в бунгалото, но Стю винаги прекаляваше с пиенето. Ама кой сам аз да го съдя, нали? Само че се говореха разни неща за него. Приятелите му се тревожеха. По дяволите, всички прекаляваме с пиенето, но понякога тъкмо пияниците първи забелязват какво става. Смятахме, че шерифът е наясно, но си затваря очите.
— Съмнявам се. Стю идваше на работа всеки ден и се справяше чудесно. Беше от любимците на Ози.
— И аз го харесвах. Всички харесваха Стю.
— Ще говориш ли с Ози?
— Ами не ми се ще.
— Не те пришпорвам, той иска просто да те чуе. Може би след погребението.
— Имам ли избор?
— Нямаш.
10
Както ставаше обикновено със слуховете от съдебната палата, и този път източникът не беше ясен. Дали се появи от намек за истината, или беше представата за шега на служител от поземления архив на първия етаж? Дали някой отегчен адвокат не си бе съчинил нещо, вперил очи в часовника, за да провери колко бързо ще се завърти измислицата му и ще се върне при него? И тъй като цялата сграда на съда, всъщност целият град, все още обсъждаше подробностите около убийството, основателно беше предположението, че някой вътрешен човек, може би помощник-шериф или съдебен пристав, е подметнал нещо от сорта на „Днес водим хлапето“.
Тъй или иначе, рано във вторник сутринта половината окръг знаеше с абсолютна сигурност, че момчето, убило Стюарт Коуфър, ще се яви в съда за пръв път. Слухът беше съпътстван от прелюбопитната подробност, че то най-вероятно ще бъде пуснато на свобода! Заради възрастта му.
Обикновено на изслушванията присъстваха само няколкото адвокати, които бяха подали искания, и никога нямаше зрители. Във вторник обаче десетки се стекоха в главната съдебна зала, за да станат свидетели на тази чудовищна несправедливост. Служителите проверяваха графика отново и отново, да не би да са пропуснали нещо. Съдия Нуз щеше да дойде чак към десет, когато трябваше да започне изслушването по първото искане. Когато Джейк пристигна в девет и половина, най-напред помисли, че е сбъркал деня. Размени шепнешком няколко думи с една секретарка и научи за слуха.
— Странно — каза Джейк в отговор, докато оглеждаше суровите лица, вперили погледи в него. — Щях да знам, ако клиентът ми се явява в съда.