Опитах се да му обясня и той започна да говори многословно и вдъхновено:
— О, да, и ние имаме такива неща при нашите по-нежни прояви на симпатия. Позволяваш на крайния срок да изтече и сладките малки същества никога няма да ти дадат да чуеш края. Спомням си веднъж…
Но аз ще ти спестя глупавите подробности от неговия безинтересен сексуален живот.
— Единствен проблем — каза той накрая. — е, че след като въведа веднъж тези пресечни точки, после не мога да ги премахна.
— Защо?
— Боя се, че е теоретично невъзможно — отговори Азазел с изящна невинност.
Изобщо не му повярвах. Нещастното малко некомпетентно същество просто не знаеше как. Но тъй като беше напълно компетентен да ми направи живота невъзможен, аз не се издадох, че съм прозрял играта му и простичко отговорих:
— Не е и необходимо. Мордекай иска допълнително време за писане и като го получи, ще бъде щастлив цял живот.
— В такъв случай ще го направя.
Дълго време той снова насам-натам, като правеше невидими знаци. Движенията му бяха като на магьосник, само ръцете му сякаш ту просветваха, ту ставаха невидими. Ръчичките му са толкова малки, уверявам те, че е трудно да се каже дали се виждат дори при нормални условия.
— Какво правиш? — попитах аз, но Азазел тръсна глава, а устните му се движеха, сякаш брои нещо.
След това, явно приключил, той легна на масата силно задъхан.
— Готово ли е? — поинтересувах се аз.
Той кимна:
— Надявам се, разбираш, че трябваше да понижа малко, но завинаги, неговия ентропинен коефициент. Това означава, че нещата около него ще бъдат малко по-подредени отколкото досега.
— Няма нищо лошо в това да бъдат подредени — успокоих го аз.
(Ти може и да не си го представяш, драги, но аз винаги съм вярвал в подредеността. Водя си точен списък за всеки цент, който ти дължа. Това са безброй листчета, които се въргалят навсякъде из апартамента ми. Можеш да ги видиш, когато пожелаеш.)
Азазел отговори:
— Разбира се, няма нищо лошо в това да си подреден. Става дума, че не може да се пренебрегва вторият закон на термодинамиката. Това означава, че нещата ще са малко по-неподредени другаде, за да бъде възстановено равновесието.
— Как става това? — попитах аз и проверих дали ципът ми е затворен. (Човек никога не може да бъде прекалено внимателен.)
— Има различни начини, повечето от които са незабележими. Аз разпрострях ефекта из цялата слънчева система, така че ще има малко повече сблъсъци на астероиди от обикновено, малко повече вулканични изригвания на Йо и така нататък. Най-много ще бъде засегнато слънцето.
— По какъв начин?
— Предполагам, че ще стане толкова горещо, че животът на земята ще изчезне около два милиона и половина години по-рано, отколкото това щеше да стане преди да въведа пресечните точки в континуума.
Аз свих рамене. Какво са няколко милиона години, когато става дума за човек, който ще плаща сметките за обедите и вечерите ми с толкова приятно радостно изражение.
Седмица по-късно отново обядвах с Мордекай. Той изглеждаше доста възбуден, докато оставяше палтото си, и когато дойде на масата, където го чаках търпеливо с питие в ръка, той се усмихна лъчезарно:
— Джордж, каква необикновена седмица преживях!
Той вдигна ръка, без да поглежда, и не беше учуден ни най-малко, когато в нея бе поставен листът с менюто. Имай предвид, че това беше ресторант, в който келнерите — надута и високомерна паплач — не даваха листа с менюто без молба в три екземпляра, преподписана от управителя.
— Джордж, всичко върви като по часовник — кимна Мордекай.
Аз потиснах усмивката си.
— Така ли?
— Щом вляза в банка, очаква ме свободно гише с усмихнат касиер. Щом вляза в поща, очаква ме свободно гише и — предполагам, че наистина не очакваш един пощенски служител да се усмихва, но поне регистрира писмото ми без никакво бавене. Автобусите пристигат веднага, след като се появя, а във вчерашния пиков момент тъкмо да вдигна ръка и таксито вече спираше пред мен. При това такси с брояч. Когато помолих да ме закара до ъгъла на Пето и Четиридесет и девето авеню, оказа се, че той като по чудо познава улиците на града и ме закара точно там. И дори говореше английски. Какво би желал да хапнеш, Джордж?
Един поглед върху листа с менюто ми беше достатъчен. Явно той беше така подреден, че дори и аз да не отнемам време на Мордекай. След това той остави листа настрана и започна да поръчва много бързо. Забелязах, че дори не погледна дали има келнер до него или не. Вече беше свикнал да приема, че би трябвало да има.