Фриц Лейбър
Време за развлечения
Файтонът измени посоката си. Качи се на тротоара и заприлича на нос на някакво кошмарно същество. От двете му страни се мятаха закачени снопове риболовни кукички. Девойката се оказа точно на пътя му и не можеше да помръдне, стоеше като парализирана и лицето й, скрито зад маска, вероятно бе изкривено от връхлитащия страх.
Този път рефлексите не ме подведоха. Направих рязка крачка към нея, хванах я за ръката, по-близо до лакътя, отколкото до рамото, и така я дръпнах назад, че роклята й се развя като черно знаме.
Край нас профуча файтонът, прогърмя диво с двигателя и нещо се трясна. Зад предното стъкло забелязах три лица. И когато тази машина се оказа отново на платното, по лицето ми мина горещото духане от ауспуха. Гъсти вълма дим, прилични на разцъфнало черно цвете, закриха пробляскващата задница на колата. А парче черен плат от рокля висеше и се развяваше на риболовна кукичка.
— Закачи ли ви? — попитах момичето.
Тя се обърна и погледна разкъсаната си рокля. Под нея се виждаха бели панталони.
— Кукичката не ме закачи — гласът и беше приятен и звучен. — Изглежда този път ми провървя.
Наоколо се раздадоха викове:
— Тези сукалчета! Говеда! Видяхте ли какво са измислили?
— Те заплашват безопасността ни, трябва да ги арестуват!
Зареваха сирени и по следите на файтона, надули до дупка спомагателните ракетни ускорители, полетяха два полицейски мотоциклета. Но черното цвете се бе превърнало на мастилена мъгла, която запълни цялата улица. Служителите на предпазните органи изключиха двигателите си, обърнаха и спряха до облаците дим.
— Вие англичанин ли сте? — попита девойката. — Притежавате английски акцент.
Треперещият глас се дочу изпод черната атлазена маска и аз помислих, че сигурно зъбите й тракат. Кротките й сини очи ме разглеждаха през отворите в черния муселин. Аз казах, че е познала.
— Ще дойдете ли при мен тази вечер? — попита ме тя изведнъж. — Не мога да ви се отблагодаря сега, а освен това вие ще можете да ми помогнете в още нещо, ако пожелаете.
Аз продължавах да я държа за талията и усещах как трепти тялото й.
— Разбира се — отговорих аз на нямата молба и произнесените думи.
Тя ми каза адреса си, апартамент някъде на юг от Ада, и посочи времето. После ме попита как се казвам и аз й се представих.
— Ей, вие!
Аз послушно се обърнах на полицейския крясък. Униформеният юначага разблъскваше малката тълпа жени с маски и мъжете с голи лица. Той продължаваше да кашля от дима, когато ми поиска документите. Дадох му най-важните. Той ги погледна, после се взря в мен.
— Виж ти! Английски търговец? Дълго ли ще престоите в Ню Йорк?
Едва се сдържах да не кажа: „Колкото се може по-малко“, и учтиво обясних, че ще бъда тук около седмица.
— Вие ще ни трябвате като свидетел — обясни той. — Тези момчетии нямат право да използуват газ срещу вас и ако са го сторили, тях следва да ги арестуваме.
Полицаят явно считаше, че най-важното в произшествието е димът.
— Те се опитаха да убият тази жена — обърнах му внимание.
Той с вид на умник поклати неопределено глава.
— Винаги се правят, че искат наистина да го сторят, но работата свършва със свалянето на роклята. Аз лично съм задържал доста такива злосторници и в апартаментите им съм откривал десетки различни парцали от рокли. Разбира се, случва се да преминат прекалено близо.
Аз поисках да му обясня, че ако не бях дръпнал жената настрана, нея би я ударило нещо къде-къде по-сериозно от рибарските кукички, но той побърза да ме прекъсне:
— Ако тя наистина е смятала, че те са искали да я убият, би останала тук.
Огледах се и неволно разперих ръце. Той беше прав — жената я нямаше.
— Тя се изплаши много — казах му аз.
— Кой не би се уплашил? Тези славни малчугани биха изплашили и самия дядо Хитлер.
— Аз имам предвид страх пред нещо по-голямо от тези „деца“. Те съвсем не приличаха на деца!
— И на кого приличаха?
Без особен успех се опитах да опиша мярналите се лица. В паметта ми бе останало само смътното впечатление за жестокост и изнеженост, и то не много.
— Е, какво пък, и аз мога да сгреша — съгласи се той накрая. — Вие познавате ли това момиче? Знаете ли къде живее?
— Не — излъгах аз, но само наполовина.
Вторият полицай скри радиотелефона и тръгна към нас, ритайки безцелно плаващите ленти дим. Черният облак вече не закриваше мрачните фасади на сградите със следите от преминалия преди петдесет години атомен огън. В далечината се прокрадваха развалините на Емпайър Стейтс Билдинг и те, прилични на потрошен пръст, стърчаха от Ада.
— Още не са ги хванали — измърмори той. — Руан казва, че са задимили пет квартала.