— Трябваше да ви го кажа — тихо произнесе тя и погледът и под маската нервно пробягваше от книгите към телевизора и обратно, после се устремяваше в тъмните ъгли на стаята. — Но тук не може да се говори.
— Съществува едно място, близо до консулството… — започнах да мънкам аз.
— Аз знам къде може да бъдем заедно и да поговорим на спокойствие — бързо ме прекъсна тя. — Ако, разбира се, вие нямате нищо против.
Когато влязохме в асансьора, аз казах със съжаление:
— Жалко, освободих таксито да си върви.
Но се оказа, че същото такси по причини, които знаеше само шофьорът, стоеше още на мястото. Като ни видя да излизаме, той се захили и отвори широко вратата. Аз казах, че предпочитам да сме и двамата отзад, и той, вече с неохота, отвори и задната врата, тръшна я след нас и сам се настани отпред.
Спътницата ми леко се наклони към него.
— В Рая — каза тя.
Водачът включи телевизора и мотора.
— Защо поискахте да узнаете британец ли съм аз? — запитах просто да започна разговор.
Тя се отдръпна от мен и притисна маската си към стъклото.
— Погледни Луната — повика ме тя бързо.
— Но кажи защо? — настоявах аз и разбирах същевременно, че раздразнението ми не е по тази причина.
— Тя бавно се движи нагоре по червеното небе.
— Ти как се казваш?
— И от толкова пурпур тя ми се струва още по-жълта.
И тогава разбрах причината за раздразнението си: квадратна светлина мъждукаше около шофьора.
Искрено казано, нямам нищо против обикновената борба, въпреки че ми е скучно, когато гледам, но съвсем не понасям схватки на жени с мъже. Това, че са „равни“ — мъжете слаби и с къси ръце, а жените в маски, млади и ловки — за мен ги превръщаше в още по-отвратителни.
— Моля, изключете екрана — помолих аз.
Водачът дори не помръдна.
— И дума да не става, скъпи — засмя се той. — Това момиче специално подготвяха за борба с Малкия Зирк още преди няколко седмици.
Аз яростно протегнах ръка напред, но момичето до мен ме спря.
— Моля те — изплашено прошепна тя и поклати глава.
Отпуснах се на седалката, но трябва да кажа, че бях разочарован. Сега девойката бе по-близо, но продължаваше да мълчи. Няколко минути гледах борбата на яката девойка в маска и жилестия й противник, който като нея също беше маскиран. Опитите му да атакува напомняха движенията на паяк самец.
Обърнах се към спътницата си.
— Защо онези тримата се опитаха да ви убият? — рязко изговорих аз.
Отворите на маската й се насочиха към екрана.
— Защото ме ревнуват — прошепна тя.
— И защо те ревнуват?
Тя не искаше да ме погледне.
— Заради него.
— Заради кого?
Мълчание.
— И въобще каква е работата? — нетърпеливо запитах.
Тя продължаваше да гледа в друга посока.
— Слушай — весело казах аз, като промених тактиката. — Разкажи ми нещо за себе си. Аз дори не зная как изглеждаш — на шега протегнах ръката към шията и веднага получих бърз удар. Рязката болка ме накара да се дръпна. Близо до китката четири малки точици изпускаха тънки струйки кръв. Тогава се взрях в пръстите й. Това, което бях сметнал за лак, се оказа островърхи сребърни напръстници.
— Съжалявам — чух гласът й. — Ти така ме изплаши. За миг си помислих, че…
Най-после тя се обърна към мен и шубата й се разтвори. Показа се нощен тоалет в стил критско възраждане — чашките поддържаха гърдите, но не ги закриваха.
— Не се сърди — каза тя и ме прегърна през шията. — Днес ти си великолепен.
Мекото сиво кадифе на маската й докосна лицето ми. През бродерията се показа влажният и топъл край на езика и се допря до брадата ми.
— Аз не се сърдя — отговорих аз. — Просто съм удивен и искам да ти помогна.
Таксито спря. От двете страни на улицата се виждаха черните отвори на прозорците със стърчащи в повечето от тях остатъци на стъкла. В мъгливата пурпурна светлина забелязах няколко окъсани фигури, които се приближаваха към нас.
— Това са скитници — измърмори водачът. — Стигнахме — той се беше прегърбил и не помръдваше. — Лошо, че това се случи точно тук.
— Обикновено пет долара са достатъчни — прошепна спътницата ми.
Тя с такъв страх гледаше събиращите се фигури, че аз надвих появилото се възмущение и направих както ме посъветва. Шофьорът взе банкнотата, без да промълви звук. Той отново запали мотора, пъхна ръка в прозореца и по паважа издрънчаха няколко монети.
Съседката ми се притисна отново към мен, но гледаше телевизора, където яката девица тъкмо залепваше плещите на Малкия Зирк на тепиха.
— О, аз така се страхувам — прошепна тя.