„Раят“ се оказа също разрушен район, но там се намираше клуб със завеси на прозорците и пред вратата вардеше едър портиер, облечен в истински космически скафандър. Това ме зашемети, но и ми хареса.
Ние се подадохме от таксито в мига, когато на паважа се изтресе някаква пияна баба и маската й се разтвори. Двойката пред нас извърна настрани глави от полуоткритото лице, сякаш виждаха нещо отвратително. Когато влизахме в клуба, чух гласа на портиера:
— Побързай, бабо! Стани и се прикрий!
Вътре ни посрещна синкав полумрак. Девойката ме уверяваше, че тук ще има къде да поговорим, но на мен това ми се стори невъзможно. Освен хоровото смъркане и кашляне (казват, че половината американци са алергици), тук имаше ансамбъл, свирещ в модерен стил, според който тихото е грозно, а издаваните звуци се градяха на случайни групи тонове от компанираща машина, към които музикантите добавяха мизерните си индивидуалности.
Повечето гости седяха в отделни сепарета. На естрадата танцуваше гола девойка, ако не се смята маската. Малката групичка мъже в дъното на бара не й обръщаха внимание.
Ние се запознахме с менюто, изписано със златни букви на стената, и натиснахме копчетата, с които си поръчахме пиле на грил, пържени скариди две шотландски уискита. Само след минута се раздаде звън, аз вдигнах бляскащия капак и взех нашите чаши.
Групата мъже в дъното станаха и се насочиха към вратата, но преди да излязат, започнаха да се оглеждат. Моята спътница тъкмо беше свалила шубата си. И погледите им се спряха на нашето сепаре. Аз забелязах, че са трима.
Музикантите изгониха голата танцьорка от сцената. Аз подадох на момичето сламка и започнахме да пием.
— Ти искаше с нещо да ти помогна — казах аз. — Но преди това позволи ми да ти кажа, че си прекрасна.
Тя кимна, което можеше да бъде и благодарност, огледа се и се приближи до мен.
— Трудно ли ще бъде да попадна в Англия?
— Не — отговорих и вътрешно бях удивен. — Разбира се, ако имаш задграничен паспорт.
— А трудно ли е да се получи?
— В известна степен да — казах, удивен от невежеството й. — Твоята страна не обича гражданите й да пътешествуват, макар това да не е толкова строго, колкото в някои други страни.
— А британското консулство може ли да ми издаде паспорт?
— Трудно е да кажа, че…
— А ти би ли могъл?
Вече бях забелязал, че ни следят. До масата ни се приближи мъж в обществото на две девойки, високи, движенията им приличаха на вълчи, а маските блестяха от скъпоценности. Мъжът бе между тях и вървеше с крадливата стъпка на лисица, изправена на два крака.
Спътницата ми дори не погледна към тях, но се постара да потъне в креслото. На лявата ръка на едно от момичетата видях голяма жълтееща се синина. След миг гореописаната тройка се скри в дълбоката сянка на едно сепаре.
— Ти познаваш ли ги? — запитах и не получих отговор. — Не вярвам да ти хареса в Англия. Животът ни е тежък и доста се различава от американския стил.
Тя отново се наведе напред.
— Но аз трябва да избягам оттук!
— Защо? — усетих, че това започва да ми омръзва.
— Защото се страхувам.
Отново се звънна. Подадох й пържените скариди. Пилето бе полято със сос от соя, индрише и индийско орехче. Но изглежда с микровълновата печка не беше нещо наред, защото в моята порция още с първата хапка усетих и парченце лед.
Оставих настрана вилицата.
— И от какво се страхуваш?
За първи път маската й не се извърна настрани. Чаках отговора и усещах усилващите се в нея страхове, въпреки че тя така и не ги каза — заприличаха ми на малки тъмни фигурки, реещи се в нощта навън, които се събираха в радиоактивното гробище на Ню Йорк и там се къпеха в червеникав пурпур. Изведнъж ми стана жал за момичето. Трябваше да й помогна. Това топло чувство се съедини със страстта, която се бе родила в таксито.
— От всичко — каза тя накрая.
Аз кимнах и докоснах ръката й.
— Страхувам се от Луната — започна тя със замечтан глас, както и в таксито. — Не мога да я гледам, без да си помисля за ракетите там.
— Същата Луна свети и над Англия — напомних аз този прост факт.
— Но тя вече не е английска, сега е американска и руска. Вие не сте виновни. А освен това се страхувам от автомобилите, бандите, самотата и Ада. Страхувам се от желанията, които махат маската от лицето. И още… — гласът й стана още по-тих — от борците.
— Виж ти? — попитах аз.
Маската й се приближи до мен.
— Ти какво си слушал за борците? — бързо ме запита тя. — За тези, които се борят с жени? Те често губят, ти добре го знаеш това, и тогава им трябва момиче, върху което да излеят неудовлетвореността си. Тя трябва да е нежна, слаба и изплашена. Само тогава те се чувствуват наистина мъже. А другите мъже не искат борците да имат момичета и настояват само да се борят с жени и да бъдат герои. Но девойка им е нужна и за нея това е ужасно.