Аз здраво стиснах пръстите й, сякаш така можех да й предам оптимизма си. Но това при условие, че го имах.
— Мисля, че мога да те взема в Англия — казах аз.
Сенки пропълзяха по масата ни и се спряха. Погледнах нагоре. Това бяха тримата мъже, които се возиха във файтона. Черните пуловери и черните панталони премахваха всяко изражение от лицата им и те приличаха на наркомани. Двама застанаха до мен, един се наклони над момичето.
— Хей, приятел! Изчезвай! — това се отнасяше за мен. Третият през това време говореше на спътницата ми:
— Ще се поборим ли, сестричке? Какво ще си избереш: джудо, бокс или „до първа смърт“?
Аз се изправих. Има минути, когато англичанинът е просто задължен да се остави да бъде набит. Но точно тогава, с плавната стъпка на балетна звезда, се приближи човекът лисица. Реакцията на тримата мъже ме удиви — те явно се смутиха.
Новодошлият се усмихна.
— С такива шегички няма да заслужите благодарността ми — произнесе той.
— Зирк, не ни разбирай грешно — примоли се един от натрапниците.
— Аз сам ще направя това, ако намеря за нужно — отговори той. — Тя ми разказа какво сте искали да направите днес. Това не усилва симпатиите ми към вас. Сега изчезвайте!
Те започнаха да отстъпват.
— Да вървим — високо каза един от тях, когато се обърнаха. — Знам едно място, където голи борци се бият с ножове.
Малкият Зирк мелодично се разсмя и се плъзна на мястото до спътничката ми. Тя се дръпна, но не много. Аз се наведох напред.
— Кой е приятелят ти, бебче? — попита той, без да я погледне.
Тя с жест прехвърли на мен въпроса.
— Англичанин — отбеляза той, когато отговорих. — Помолила е за помощ? — той мило се усмихна. — Иска да избяга от страната? Тя обича да планира бягства. Нали, бебче?
Мъничката му ръчичка галеше китката й, пръстите му се поогънаха, жилите набъбнаха, сякаш се канеше да я сграбчи яко и да извива силно, докато завика…
— Ей, вие, слушайте — рязко се обърнах към него. — Благодаря, че ни спасихте от тези мерзавци, но…
— О, дреболии — небрежно отговори той. — Те са опасни само зад кормилото на колата си. Добре тренираното момиче е в състояние да ги осакати, когато си поиска. Да, дори тук намиращата се Теда би го сторила, ако това й се нравеше… — Той се обърна към нея и премести дланта си от китката на косите й. Галеше къдрите и ги пропускаше бавно между живия гребен. — Ти знаеш ли, бебче, че днес аз загубих срещата? — попита той с мек глас.
Аз станах и казах:
— Да се махаме!
Но тя не помръдна, седеше и вече не трепереше. Опитах се да прочета в очите й отговора.
— Ще те взема със себе си — казах го като заявление. — Това може да се уреди.
Тя се усмихна неопределено.
— Тя не иска да тръгне с вас. Нали, детенцето ми?
— Тръгваш или не? — попитах аз.
Момичето не помръдна. А мъжът бавно прекарваше пръстите си през косите й.
— Слушай, гаден червей — изкрясках аз. — Махни си лапите оттам!
Той подскочи от стола като настъпена змия. Аз не съм силен в борбата и боя, но знам, че колкото съм по-изплашен, толкова по-точно и по-силно удрям. Този път направо ми провървя. Но когато противникът ми се затъркаля на пода, усетих болка — четири ивици на лицевата ми страна — докоснах ги с пръсти и от раничките потече кръв.
Тя не ме гледаше. Бе се навела над Малкия Зирк и маската й се допираше до главата му. Тя нежно шепнеше:
— Всичко е наред. Не се безпокой. После ти ще можеш да ме набиеш.
Наоколо се раздаваха най-различни звуци. Аз се наклоних напред и смъкнах маската й. Не зная защо, но ми се струваше, че лицето й трябва да е друго? Разбира се, то без козметика бе прекалено бледо и изпито. Е, козметиката няма особен смисъл, когато се закриваш с маска. Веждите й бяха неоформени, а устните напукани. Ако може да се говори за общото впечатление, за чувствата, които се изразиха на лицето й?…
Вие някога повдигали ли сте камък от влажната почва? И виждали ли сте някога белите червейчета под него?
Погледнах към нея надолу, а тя вдигна глава към мен.
— Да, ти си много изплашена, момичето ми? — с ирония я попитах. — Страхуваш се от тази малка нощна драма, нали? Ти си просто изплашена до смърт!
Изрекох тези думи и побързах да напусна заведението. Излязох право в пурпурната нощ и продължавах да държа ръката си на лицето. Ах, как ми се искаше да откъсна лентата под куртката си, да я погледна и да се уверя, че съм получил прекалено голяма доза облъчване и с това съм заслужил правото на прехвърляне на съседния бряг на Хъдзън. Да потегля към Ню Джърси, край радиоактивните отпадъци, а после да се отбия в Сенди Хук, където ще има ръждясал кораб, който да ме отведе през морето обратно в добрата стара Англия.