— Жабата в топлата вода — кимна Ричър. — Така го обясни съпругата на доктора.
— Всички го обясняваме така.
— Но в крайна сметка пак си сварен, нали?
— Да, ама не веднага — отвърна Винсънт, напълни една чаша с горещо кафе и я плъзна по плота. И тя носеше логото на НАСА. — Майка ми беше роднина с Нийл Армстронг — поясни той. — Първият човек, стъпил на Луната. Далечни братовчеди или нещо такова.
Ричър подуши парата и отпи една глътка. Кафето беше превъзходно. Прясно, горещо и силно.
— Президентът Никсън е имал готова реч, в случай че си останат горе — добави Винсънт. — Ако не успеят да излетят обратно. Представяш ли си? Седиш и гледаш Земята над себе си, докато въздухът ти свършва…
— Няма ли закони? — попита Ричър. — Срещу монополите, възпрепятстването на свободната търговия или други подобни неща?
— Да се обърнеш към адвокат означава да фалираш — въздъхна Винсънт. — Колко се точи едно дело? Две-три години? И през цялото време няма кой да ти извози реколтата. Това си е чисто самоубийство. Работил ли си някога във ферма? Управлявал ли си мотел? В края на деня хич не ти е до разни дебели книги по право, защото просто искаш да си легнеш.
— Потрошената кола на доктора не е дреболия — поклати глава Ричър.
— Съгласен съм. По-лошо е от обикновено. И всички сме разтревожени.
— Всички?
— Говорим помежду си. Главно по телефона. Споделяме информация, когато нещо се случи.
— И какво казват хората?
— Преобладава мнението, че докторът си го заслужава. Стигна твърде далеч.
— Защото е помогнал на пациентката си?
— Тя не беше болна. Тук става въпрос за интервенция.
— Според мен всички сте болни — сопна се Ричър. — Според мен вие сте банда безгръбначни страхливци. Какво трябва да се случи, за да се размърдате? Съгласен съм, че е трудно, когато човек е сам. Но ако се обедините и потърсите друг превозвач, той ще дойде. След като има достатъчно работа за Дънкан, значи ще има и за всеки друг.
— Но те ще ни дадат под съд.
— Нека ви дадат. Това означава три години да плащат съдебни разноски и да нямат приходи. Тогава ще разберат какво е.
— Мисля, че никоя транспортна компания няма да поеме техния бизнес — поклати глава Винсънт. — Нещата са нагласени така, че никой да не си пъха носа на място като това.
— Но все пак можете да опитате.
Винсънт не каза нищо.
— Както и да е — въздъхна Ричър. — Изобщо не ми пука на кого ще му извозят тон царевица, как и кога. Нито пък някой бушел или кварта боб — не знам с какво го измервате. Това сами можете да го решите. От вас зависи. А аз потеглям за Вирджиния.
— Не е толкова лесно — възрази Винсънт. — Тукашните хора са уплашени толкова отдавна, че вече не помнят какво е да не си уплашен.
Ричър не каза нещо.
— Какво мислиш да правиш? — погледна го Винсънт.
— Зависи от фамилията Дънкан. План А е да си тръгна на автостоп. Но ако те искат война, план Б е да я спечеля. Ще продължавам да трупам футболисти на прага им, докато се свършат. А после ще им отида на гости. Изборът си е техен.
— Моят съвет е да се придържаш към план А и да изчезнеш.
— Може и така да направя, но за него ми трябва някакъв трафик.
— Ще те помоля нещо.
— Какво?
— Да ми върнеш ключа от бунгалото. Съжалявам.
Ричър бръкна в джоба си и остави ключа на бара. Тежък къс месинг, маркиран с цифрата шест.
— Къде ще спиш тази вечер? — попита Винсънт.
— По-добре да не знаеш — отвърна Ричър. — Братята Дънкан може да те попитат. И ти със сигурност ще им кажеш, нали?
— Не мога да не им кажа — кимна Винсънт.
С това разговорът приключи. Ричър допи кафето си и излезе при пикапа. Стоманеното въже на лебедката беше изкривило рамката на покрива. Гледан отпред, автомобилът изглеждаше леко кривоглед. Но двигателят запали веднага. Ричър напусна паркинга. Когато се колебаеш, завий наляво, напомни си той и бавно пое на юг с изключени светлини. Очите му постепенно свикнаха с мрака и започнаха да избират посоката.
13
Пътят представляваше тясна и права като конец лента. Пусти и тъмни ниви отдясно, пусти и тъмни ниви отляво. Светлината на луната и звездите беше достатъчна, за да вижда силуетите. Но силуетите бяха малко. Тук-там по някое самотно дърво. Разораната земя се простираше чак до хоризонта. След пет километра на запад се появиха две постройки. Едната голяма, другата по-малка. Самотни сред голото поле. Личеше, че са дървени, въпреки разстоянието и мрака. Не бяха нито съвсем квадратни, нито съвсем прави. Сякаш земята бавно ги засмукваше. Сантиметър по сантиметър, ъгъл след ъгъл.