Камериерката излезе от бунгалото и взе комплект чисти чаршафи от количката, която стоеше на алеята. Долни и горни, плюс калъфка за възглавницата.
— Колко ви плаща Винсънт? — подвикна след нея Ричър.
— Минималната заплата — отвърна тя. — Не може да си позволи повече.
— Аз ще ви платя повече, ако ми приготвите закуска.
— Къде?
— В дома ви.
— Рисковано е.
— Защо? Толкова лоша готвачка ли сте?
По лицето й пробяга усмивка.
— Давате ли бакшиш?
— Ако кафето е хубаво.
— Използвам машината на майка ми.
— А нейното кафе добро ли беше?
— Най-доброто.
— Значи имаме сделка.
— Не знам — проточи жената.
— Едва ли ще започнат да обискират къщите една по една — успокои я той. — Очакват да ме спипат някъде на открито.
— А когато не успеят?
— Нямате причини за тревога. Дотогава ще бъда далеч. Обичам закуската като всеки нормален човек, но не й отделям по няколко часа.
Жената се поколеба известно време, притиснала изгладена калъфка към гърдите си. Като знаме. Или като средство за защита.
— Добре — кимна най-сетне тя.
На седемстотин и двайсет километра на север се разсъмна малко по-късно, заради географската ширина. Сивият пикап продължаваше да препречва песъчливата пътека. Притихнал, покрит с ледени капчици роса. Шофьорът се събуди, излезе навън и се облекчи до близкото дърво. После пийна малко вода, хапна едно десертно блокче и се върна в спалния чувал. От там гледаше как зората се промъква над боровите връхчета. Знаеше, че ще остане тук най-малко един ден, може би два, а в най-лошия случай — три-четири. Но после го чакаха цял куп пари и забавления, заради които си струваше да кисне в тая пустош.
Освен това беше търпелив и изпълнителен по природа.
Ричър стоеше в средата на стаята, а камериерката шеташе около него. Леглото беше изпънато като по конец, кърпите в банята бяха сменени, а под огледалото кацнаха неразпечатано флаконче шампоан и сапун в хартиена опаковка. Тоалетната чиния се сдоби със стерилна лента. После жената отиде да докара пикапа си — стар, очукан и ръждив, с износени гуми и раздрънкано окачване. Тя заобиколи потрошеното субару и спря с дясната си врата пред бунгалото. После се огледа и на лицето й се изписа нерешителност. Очевидно й мина през ума да натисне газта и да потегли без Ричър. Но не го направи. Наведе се над седалката, отвори дясната врата и махна с ръка. Побързайте.
Ричър се подчини.
— Ако видим някой по пътя, ще легнете долу, ясно?
Той се съгласи, въпреки че кабината беше доста тясна за подобен вид упражнения. Старият шевролет беше с износена и мръсна тапицерия от винил. Колената на Ричър опираха в арматурното табло, между задното стъкло и облегалката нямаше никакво разстояние.
— Дайте една торбичка — подхвърли той.
— Защо ви е?
— Да я нахлузя на главата си.
— Не е смешно — каза тя и натисна педала.
Износената скоростна кутия изпълни командата с известно закъснение, нещо под капака издаде странен шум. Двигателят затрака като повреден мотоциклет. Колата напусна паркинга, зави наляво и пое на юг. Нямаше никакъв трафик. На дневна светлина земята изглеждаше плоска, безлична, безкрайна и заскрежена. Небето над нея беше безцветно. След пет минути Ричър забеляза двете стари сгради на запад. Наклонения хамбар и ниската барака, в която беше скрил плячкосания пикап. Три минути по-късно минаха покрай трите къщи на фамилията Дънкан, стърчащи самотно в края на общата алея. Ръцете на жената здраво стискаха волана. Той забеляза, че е кръстосала пръстите на дясната си ръка. Тя гледаше не толкова пътя пред себе си, колкото в огледалото за обратно виждане. Така изминаха около километър и половина, после тя най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и видимо се отпусна.
— Те са само хора — успокоително подхвърли Ричър. — Трима старци и един кльощав младок. Не притежават магически сили.
— Те са лоши — отвърна жената.
Седяха в кухнята на Джонас Дънкан и закусваха, очаквайки Джейкъб да вземе думата. Всички признаци за решението бяха налице. Не за пръв път Джейкъб потъваше в дълбок размисъл, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си, а после изричаше някоя мъдрост или предлагаше задълбочен анализ на ситуацията. А след това правеше предложение, което най-често убиваше няколко заека с един куршум. Затова останалите мълчаха и чакаха. Джонас и Джаспър открито се наслаждаваха на храната, докато Сет изпитваше известни затруднения с нея, тъй като дъвченето му причиняваше болка. Отокът на лицето му беше станал толкова голям, че излизаше извън алуминиевата шина. Сутринта се беше събудил с две огромни синини под очите с размера и цвета на прогнили круши.