Време за умиране

— Ти къде беше преди двайсет и пет години?

— Не помня — отвърна Ричър. — Някъде по света.

— В армията?

— Най-вероятно — кимна той.

— Хората казват, че вчера си пребил трима футболисти.

— Не всичките наведнъж.

— Искаш ли още кафе?

— Искам. — Изчака я да зареди кафемашината и попита: — Колко ферми сключиха договор със семейство Дънкан?

— Всички. Цялата тази част от региона. Четирийсет ферми.

— Това е много царевица.

— Плюс соя и люцерна. Тук редуваме посевите.

— Ти ли купи част от старата ферма на Дънкан?

— Четиристотин декара. Хубав малък парцел с външни граници. Беше разумна покупка.

— Кога се случи това?

— Трябва да има трийсет години.

— И през първите пет всичко вървеше добре?

— Няма да ти кажа какво се случи.

— Би трябвало да ми кажеш — въздъхна Ричър. — Мисля, че ти се иска.

— Защо питаш всъщност?

— Както сама отбеляза, на мен ми изпратиха трима футболисти. Бих искал да разбера защо.

— Защото си счупил носа на Сет Дънкан.

— Чупил съм много носове, но никой не ми е пращал бивши спортисти.

Тя напълни една чаша с кафе и я постави пред него. Кухнята беше приятно затоплена от печката. Може би цял ден щеше да си остане топла.

— Преди двайсет и пет години Сет Дънкан беше осемгодишно хлапе — каза Дороти.

— И?

— Този край на региона беше една отделна общност. Пак живеехме на голямо разстояние един от друг, но училищният автобус ни свързваше. Всички се познаваха помежду си. Децата играеха заедно. Всеки ден в различна къща.

— И?

— Никой не обичаше да ходи в къщата на Сет Дънкан. Особено момичетата. Но Сет предпочиташе да играе с тях, а не с момчетата.

— Защо не им харесваше да ходят там?

— Никой не го каза открито. В онези години подобни неща не се обсъждаха. Но ставаше нещо неприятно. Или почти ставаше. Усещаше се във въздуха. По онова време дъщеря ми беше на осем години. Връстница на Сет. Рождените им дни бяха един след друг. Но тя ясно даде да се разбере, че не иска да играе в къщата им.

— Какво се е случвало там?

— Нали ти казах, че никой не искаше да отвори уста.

— Но ти си знаела, нали? Имала си дъщеря. Може би не е имало начин да го докажеш, но си знаела.

— Ти имаш ли деца?

— Не, доколкото ми е известно. Но бях нещо като ченге в продължение на тринайсет години. Освен това съм човек. А понякога хората просто знаят разни неща.

Жената кимна. Шейсетгодишна, едра и здрава, със зачервено от храната и топлината лице.

— Предполагам, че днес ще го нарекат „неприлично докосване“ — рече с въздишка тя.

— От страна на Сет?

Тя отново кимна.

— А също и от страна на баща му и чичовците му.

— Това е отвратително!

— Да, така е.

— Ти какво направи?

— Дъщеря ми повече не стъпи там.

— Сподели ли го с хората?

— Отначало не. После нещата изведнъж се отприщиха. Всички започнаха да говорят. Никой не искаше да пуска момиченцата си там.

— А някой отиде ли да поговори с майката на Сет?

— Той нямаше майка.

— Как така? Може би е заминала някъде?

— Не.

— Починала?

— Тя никога не е съществувала.

— Е, няма как да не е съществувала — възрази Ричър.

— Имаш право, поне в биологичен смисъл. Но Джейкъб Дънкан никога не е бил женен. Никой не го е виждал с жена. Както него, така и останалите. Тяхната майка отдавна беше починала. Остана само старият Дънкан и те тримата. После и старият почина. Измина известно време, след което Джейкъб изведнъж започна да води едно момченце на детска градина.

— Никой ли не попита откъде се е взело момченцето?

— Е, хората започнаха да говорят, но никой не попита. Бяха прекалено възпитани, прекалено сдържани. Мисля, че всички се обединиха около едно мнение — Сет е някакъв роднина, може би сираче.

— Какво се случи след това? Неприятностите започнаха, след като забранихте на децата си да ходят в къщата им ли?

— Така се започна. Плъзнаха какви ли не слухове. Фамилията Дънкан се оказа изолирана. Това никак не им хареса.

— И отвърнаха на удара, така ли?

— Не веднага.

— А кога?

— След като едно момиченце изчезна.

* * *

Роберто Касано и Анджело Манчини се качиха на наетата импала и запалиха мотора. Срещу няколко долара в повече към дневната такса колата беше оборудвана с навигационна система, но тя се оказа безполезна. На екрана се появяваха само няколко тънки червени линии като редовете в бележник. Пътищата нямаха имена. Само цифри или нищо. По-голямата част от картата представляваше бяло поле. Освен това беше неточна, а може би недовършена. Дори кръстовищата не бяха маркирани. Точно като във Вегас, ако трябваше да бъдат честни. Вегас се разрастваше с такива темпове, че никоя джипиес компания не можеше да навакса. Затова Касано и Манчини бяха свикнали да се ориентират по старомодния начин — просто като си записват указанията на някой от местните хора. А той адски много внимаваше да не сбърка, защото искаше да избегне порцията бой, съпътствала първоначалните им въпроси. След първите два юмрука в лицето собственикът на мотела стана по-усърден от всички. Защото със сигурност не беше герой.