На съседния се виждаха излети бетонни основи, може би на голям магазин или дори на малък търговски център, които така и не бяха довършени. Третият парцел беше абсолютно гол.
Но мотелът беше издържал, въпреки че изглеждаше авантюристично начинание. Приличаше на рисунка от комиксите, които Ричър обичаше да разглежда като дете — космическа колония, построена на Луната или на Марс. Основната сграда беше кръгла, с голям купол вместо покрив. Подобни куполи имаха и отделните къщички, които се извиваха встрани от централната сграда и постепенно чезнеха в далечината. Двойните стаи бяха близо до рецепцията, а единичните продължаваха след тях. Всички стени бяха боядисани в сребристо, с вертикални алуминиеви панели по вратите и прозорците. Скрити в куполите луминесцентни лампи хвърляха призрачно синя светлина. Алеите бяха посипани със ситен чакъл и оградени с дебели греди, също в сребрист цвят. Пилонът с табелата беше обкован с боядисан шперплат във формата на ракета, стъпила върху тънък триножник. Името на мотела беше „Аполо Ин“, изписано с букви, наподобяващи цифрите върху банков чек.
Вътрешността на основната сграда представляваше огромно общо помещение, в единия край на който имаше офис и две тоалетни. Край едната стена имаше извита рецепция, а срещу нея на около трийсет метра бе разположен също така извит бар. Мястото се използваше главно за фоайе, в средата му имаше кръгъл дансинг, покрит с паркет. Наоколо се виждаха няколко масички с лампиони, абажури с пискюли и червени плюшени столове. Вътрешността на извития покрив беше оцветена в червено. Непряко осветление — главно в розово и червено, имаше още на много места. От скритите тонколони долиташе тиха музика на пиано. Обстановката беше странна, като Лас Вегас от 60-те години.
Мястото беше безлюдно, ако не се брояха един мъж на бара и друг зад него. Ричър се изправи пред рецепцията и мъжът зад бара побърза да се насочи натам. Изглеждаше истински изненадан, когато чу, че гостът иска стая. Сякаш подобни желания бяха рядкост. Но мъжът бързо възвърна самообладанието си и му подаде ключ срещу трийсет долара в брой. Беше надхвърлил средната възраст, може би бе на петдесет и пет или шейсет, нито висок, нито слаб. Гъстата му коса беше боядисана в червеникав цвят като на французойка, надхвърлила определена възраст. Той пъхна трийсетте долара на Ричър в някакво чекмедже и забързано отбеляза нещо в служебния бележник. Приличаше на наследник на лунатиците, които бяха построили този мотел. Може би това беше единствената служба в живота му и отдавна се беше научил да съвместява длъжностите на мениджър, администратор, барман, момче за всичко и камериер. Свърши с писането, скри бележника в друго чекмедже и се насочи обратно към бара.
— Предлагате ли кафе? — подхвърли след него Ричър.
— Разбира се — обърна се мъжът. В гласа му се долови задоволството на човек, чиято отдавнашна мечта да пуска кафемашината всяка вечер се бе сбъднала.
Ричър го последва през червения неонов сумрак и се настани на бара през три стола от единствения клиент. Той беше четирийсетгодишен, облечен в дебело сако от туид с парчета кожа на лактите. Самите лакти бяха опрени на бара, а дланите му обгръщаха висока чаша, пълна с лед и някаква кехлибарена течност. Очите му бяха заковани в нея, а нефокусираният поглед доказваше, че тя не е първата му за вечерта. Изпотеното му лице издаваше, че може би не беше третата, а дори и четвъртата.
Мъжът с боядисаната коса напълни с кафе една голяма порцеланова чаша с логото на НАСА и гордо я плъзна по плота, сякаш беше някаква безценна антика.
— Сметана, захар? — попита той.
— Не — отказа Ричър.
— Случайно ли минавате оттук?
— Целта ми е да поема на изток колкото може по-бързо.
— Колко далеч на изток?
— Чак до края — отвърна Ричър. — Вирджиния.
— В такъв случай първо трябва да се насочите на юг — мъдро рече червенокосият. — За да стигнете до междущатската магистрала.
— Такъв е планът — кимна Ричър.
— Откъде тръгнахте днес?
— От север.
— С кола ли сте?
— Не, на автостоп.
Мъжът с боядисаната коса не каза нищо повече, защото нямаше какво да каже. Барманите обичат да бъдат приветливи, но в този разговор приветливостта просто отсъстваше. Не е лесно да пътуваш на стоп по второстепенни пътища в разгара на зимата, и то в щат, който е едва на четирийсет и първо място по гъстота на населението. Но човекът беше твърде възпитан, за да го каже на глас. Ричър взе чашата и направи опит да я задържи стабилно. Просто един малък тест. Резултатът обаче не беше добър. Боляха го всички стави, кости и сухожилия от върховете на пръстите до гръдния кош. Течността леко се вълнуваше от микроскопичното потрепване на ръцете му. Той напрегна воля и поднесе чашата към устните си. Целта му беше да успокои вълнообразното движение на течността, но вместо това едва не разля кафето. Пияният му съсед го гледа известно време, после отмести очи. Кафето беше горещо и малко престояло, но съдържаше онова, от което той се нуждаеше — достатъчно кофеин. Пияният вдигна чашата си, отпи една глътка и я върна обратно на подложката. В очите му имаше тъга. В ъглите на леко разтворените му устни се образуваха микроскопични мехурчета. Вдигна чашата и отново отпи. Ричър последва примера му, този път по-бавно. Всички мълчаха. Пияният поиска още едно питие. „Джим Бийм“. Бърбън, поне тройна доза. Ръката на Ричър леко го отпусна. Както винаги кафето се оказа добро лекарство за болката.