— Здрасти — рече Ричър.
— Здрасти, пич — добродушно отвърна момчето. Явно не летеше из висините. По всяка вероятност имаше достатъчно опит и знаеше кога прекалява и кога тревата не му стига. По лицето му личеше, че мисловните процеси в главата му са приятно забавени. Първият от тях беше очевиден: Гепиха ли ме? Вторият беше по-успокоителен: Не, няма начин.
— Знам кой си, пич — добави момчето. — Онзи, когото кланът Дънкан издирва под дърво и камък.
— Така ли?
— Ти си Джак Ричър, метър и деветдесет и три, сто и двайсет килограма, кафява шуба. Търсят те, човече. Адски много им трябваш.
— Не думай.
— Сутринта у дома цъфна половината отбор на „Корнхъскърс“. Предупредиха ни да си държим очите отворени. И изведнъж — хоп, ето те тук. Дошъл си ми на крака. Предполагам, че ти се блещиш, а не аз. Прав ли съм? — Тирадата беше последвана от разпокъсан, някак безпомощен кикот. Май се е надрусал малко повече, отколкото предполагах, рече си Ричър.
— Имаш ли мобилен телефон? — попита той.
— Че как да нямам, по дяволите. И мисля да пусна един есемес на приятелите ми. Да им кажа, че съм срещнал въпросния тип, огромен като скала, съвсем на живо. Хей, искаш ли да те свържа с тях? Ще бъде страхотно! Навит ли си? Ще им кажеш само няколко думи, колкото да не си мислят, че ги баламосвам!
— Не — поклати глава Ричър.
— Разбирам, пич — стана сериозен хлапакът. — Аз съм с теб. Трябва да се покриваш. Но не се безпокой, няма да те издадем. Имам предвид аз и приятелите ми. Всички сме на твоя страна, защото си им разказал играта на онези Дънкан.
Ричър запази мълчание. Хлапакът се съсредоточи. Ръката му с джойнта се отлепи от съчките.
— Ще си дръпнеш ли? — попита. — Би било страхотно да си попуша с тип като теб.
Джойнтът беше дебел и добре сгънат в жълта хартия. Половината вече го нямаше.
— Не, благодаря — отказа Ричър.
— Всички ги мразят — процеди хлапакът. — Имам предвид Дънкан. Стиснали са за топките целия регион.
— Покажи ми регион, в който няма такива — поклати глава Ричър.
— Знам какво имаш предвид, пич. Системата е скапана, няма спор. Но тези Дънкан са по-гадни от другите. Знаеш ли, че убиха едно дете? Момиченце, на осем години. Отвлякоха я, направиха я на нищо, а после я убиха.
— Наистина ли?
— Абсолютно.
— Сигурен ли си?
— Напълно, приятелю.
— Това се е случило преди двайсет и пет години — подхвърли Ричър. — А ти на колко си? На петнайсет?
— Въпреки това.
— Заключението на ФБР е по-различно.
— И ти им вярваш, а?
— А какво имам в замяна? Твърденията на някакво наркоманче, което по онова време дори не е било родено?
— ФБР не знаят нищо за онова, което съм чувал аз, човече.
— Какво си чувал?
— Призрака й, човече. Той още витае тук въпреки двайсет и петте години. Понякога идвам тук нощем и тогава го чувам. Плаче, човече. Вие, стене и хълца в мрака.
19
Нашият кораб се върна. Стара фраза, останала от времето на първите дълги морски пътешествия, изпълнена с надежда и радостна почуда. За да построят кораб, хората в онези времена давали последните си пари, а за оборудването и набирането на екипаж най-често вземали пари назаем. После корабът вдигал платна и изчезвал в неизвестното, преодолявал огромни разстояния, излагал се на всевъзможни опасности. Без никакви средства за комуникация. Без телефон или телеграф, без поща. Без никакви новини. А после като по чудо се прибирал в родното пристанище. Обрулен от ветровете, с изпокъсани платна, натежал от огромния товар подправки от Индия, коприна от Китай, чай, кафе, ром или захар. Печалбата била достатъчна, за да се покрият заемите и разходите, оставали и още пари, с които семейството можело да живее охолно в продължение на десет години. Следващите курсове вече били чиста печалба и собственикът изведнъж се оказвал притежател на богатство, за което дори не можел да мечтае. Нашият кораб се върна.
Джейкъб Дънкан използва тази фраза точно в единайсет и половина сутринта. Седеше в малка тъмна стая в задната част на къщата в компанията на братята си. Синът му Сет си беше отишъл у дома и бяха само тримата — възрастни мъже, въоръжени с огромно търпение и склонни към размисъл.