Ричър не каза нищо.
— На следващия кръстопът вляво — добави докторът.
Пет минути по-късно пристигнаха пред къщата на Дънкан. Тя разполагаше с външно осветление, включително две лампички отстрани на бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“. Общото впечатление беше, че това е една реставрирана стара ферма — Скромна по размери, но в безупречно състояние. На добре поддържаната морава отпред се виждаше старинна конска каруца с големи колела с дървени спици и дълги странични канати. Правата алея свършваше пред помощна постройка, която беше достатъчно голяма за нормално действащ обор — във времето, когато по този край е имало действащи обори. Сега беше превърната в гараж. Едното крило на вратата беше отворено, сякаш някой току-що беше излязъл през него.
Ричър спря пред алеята, която водеше към входната врата на къщата.
— Време е за шоу, докторе — подхвърли той. — Разбира се, ако тя все още е тук.
— Тук е — отвърна онзи.
— Тогава да вървим.
Двамата слязоха от колата.
4
Докторът взе кожената чанта, която лежеше на задната седалка, след което повтори номера със стръмното изкачване, който беше демонстрирал в бара. Този път с повече основание, защото чакълът по пътеката наистина затрудняваше придвижването. Въпреки всичко той се добра без чужда помощ до входната врата — стара и солидна, боядисана в блестящо бяло. Ричър откри масивния бутон от излъскан месинг и го натисна с кокалчето на показалеца си. Отвътре долетя приглушеният звън на електрически звънец. За момент не се случи нищо, после се чуха бавни стъпки. Вратата се открехна и в процепа надникна някакво лице.
Но какво лице! Бяла кожа и уплашени очи, оградени от черна коса в горната част, подгизнала от кръв носна кърпичка отдолу, плътно притисната към подпухнал триъгълен фонтан, от който бликаше алена кръв, спускаща се надолу към устата и шията. Изцапано с кръв перлено колие, подгизнала чак до талията копринена блуза. Жената отмести кърпичката. Отдолу се показаха полуразтворени устни и окървавени зъби. От носа й продължаваше да тече плътна струя кръв.
— Значи все пак дойде — каза тя.
Докторът примигна, за да се фокусира, устата му се сви в мрачна гримаса, главата му кимна.
— Трябва да я видим тая работа — промърмори той.
— Пил си — отбеляза тя и вдигна глава към Ричър. — А вие кой сте?
— Карам колата.
— Защото той е пиян?
— Ще се оправи. Не бих му позволил да извърши мозъчна операция, но със сигурност може да спре кръвотечението ви.
Жената се замисли за миг, после кимна, притисна кърпичката към носа си и отвори вратата.
Използваха кухнята. Докторът беше пиян до козирката, но процедурата беше проста и той успя да извърши нужните манипулации — може би благодарение на мускулната си памет. Ричър мокреше чисти парцали с топла вода и му ги подаваше. Медикът почисти лицето на жената и запълни ноздрите й с дебели топки памук. За разбитите устни използва парчета марля. Упойката премахна болката и тя постепенно се отпусна в някакво полусънно състояние. Беше ясно, че носът й е разбиван многократно. Иначе имаше хубава кожа, изящни кости и красиви очи. Беше слаба и доста висока, добре облечена и очевидно заможна, което личеше и от обзавеждането на къщата. В кухнята беше топло. Подът беше покрит със солидни широки дъски, излъскани от десетки години добро поддържане. Всичко беше изпипано до последния детайл в пастелни тонове. Отрупани с книги лавици, картини по стените, килими на пода. В дневната имаше голяма сватбена снимка в сребърна рамка. На нея домакинята беше по-млада и без наранявания, изправена до висок и жилав мъж в сив костюм. Той имаше тъмна коса, дълъг нос и лукави очи. Не приличаше на спортист или на човек, който си вади хляба с физически труд, но не приличаше и на учен или поет. Със сигурност не беше и фермер. По-скоро беше бизнесмен, някакъв шеф. Човек, който живее далеч от природата, деликатен и енергичен, но без живец.
Ричър се върна в кухнята. Докторът си миеше ръцете на мивката, а жената се решеше без огледало.
— Сега по-добре ли сте? — попита я той.
— Не толкова зле — отговори бавно и носово тя. Гласът й звучеше равнодушно.
— Съпругът ви не е тук, така ли?
— Излезе да вечеря с приятели.
— Как се казва?
— Сет.
— А вие?
— Аз се казвам Елинор.
— Пиете ли аспирин, Елинор?
— Да.
— Защото Сет често ви причинява това?
Тя дълго мълча, после бавно поклати глава.
— Спънах се в килима.