— Извинявай.
Подскочи от изненада и изпусна дървата, които се разпиляха по земята. Едно от тях я улучи по крака. Тя изруга и заподскача от болка.
— По дяволите! Какво ти става? — Хвана ударения си крак с ръце и се подпря на стената на къщата.
— Нищо. — Не издържа и се усмихна. — Стори ми се, че на теб ти стана нещо. Боли ли?
— Ами, напротив. Много дори е приятно. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се стовари един стокилограмов пън на крака. — Стисна зъби и замижа, докато предпазливо сваляше ботуша си. — Всъщност, откъде идваш?
— От Филаделфия. — Съни присви подозрително очи. — О, имаш предвид сега ли? — Вдигна палец като опитен стопаджия и безгрижно обяви. — Ето така. Съвсем нормално. — Погледна разпилените на снега дърва. — Имаш ли нужда от помощ?
— Не. — Като се стараеше да не стъпва много на болния крак, тя се наведе и започна да ги събира. Ала през цялото време не сваляше поглед от него, готова да реагира, ако забележеше някакво по-рязко движение. — Знаеш ли защо дойдох тук, Хорнблоуър? За да намеря спокойствие и уединение. — Издуха падналия на очите й кичур. — Случайно да си чувал какво означава това?
— Да.
— Добре тогава. — Обърна се и влезе в къщата, като остави вратата да се затръшне зад нея. Остави дървата в сандъка и се върна в кухнята. Видя го и изруга. — Сега пък какво има?
— Забравих си раницата. — Подуши въздуха. — Не мирише ли на изгоряло?
Съни изпищя отчаяно и се втурна към тостера. Заудря го с ръка, докато отвътре не изскочи черна като въглен филийка.
— Тази проклетия нещо заяжда.
Джейкъб надникна над рамото й, за да разгледа отблизо странното малко приспособление за препичане на хляб.
— Не изглежда много апетитно.
— Лъжеш се. — И за да го докаже, тя захапа изгорялата филия.
Въпреки миризмата на прегорял хляб, той усети уханието на тялото й. Подразни се от машиналната реакция на собственото си тяло. От гордост реши да не й обръща внимание и не се отмести.
— Винаги ли си такъв инат?
— Да.
— И също толкова нелюбезна?
— Не.
Обърна се и веднага разбра, че не беше пресметнала правилно движението си. Джейкъб не се отдръпна, както бе очаквала. Вместо това се наведе напред и подпря ръце на плота, като я залови между тях като в капан. А най-много от всичко Съни мразеше да я поставят в неизгодно положение.
— Прибери си ръцете, Хорнблоуър!
— Няма. — Размърда се, но само за да се приближи още повече. Също като при първата им среща, краката им се докоснаха, ала без намек за топло чувство. — Ставаш все по-интересна, Сънбийм.
— Съни — поправи го машинално. — Не ме наричай Сънбийм.
— Много интересна — повтори той. — Мислиш ли, че си типична представителка на жените от своето време?
Погледна го неразбиращо и завъртя глава.
— Какво искаш да кажеш с този тъп въпрос?
Косата й имаше хиляди оттенъци — от платинено бяло до медно русо. Не му се искаше, но го забеляза.
— Защо да е тъп? Въпрос, който предполага еднозначен отговор. Е, какво ще кажеш?
— Не, не съм. Никоя жена не би искала да бъде типична представителка на каквото и да било. А сега, ако обичаш…
— Красива си. — Очите му се плъзнаха по лицето й — нарочно, за да си докаже колко бе устойчив на женската красота. — Ала това е само външност. По какво, според теб, се отличаваш от типичната жена на двадесети век?
— Да не пишеш дисертация за жените? — Вдигна ръка да го отблъсне, но не успя да преодолее твърдата преграда на гърдите му. Усети сърцето му, биеше бавно и равномерно.
— И така може да се каже. — Усмихна й се. Усещаше, че я притеснява по един много примитивен начин и това му се стори изключително приятно.
Тя си помисли, че беше заради очите му. Макар и умствено разстроен, този мъж имаше невероятно магнетичен поглед.
— Нали уж се занимаваше с планети и звезди, а не с хора.
— На планетите живеят хора.
— Да, поне на тази.
Джейкъб отново се усмихна.
— Поне на тази. Приеми го като личен интерес.
Съни искаше да се отмести, ала се досети, че само щеше да направи допира на телата им по-интимен. Наруга го мислено и се постара да говори спокойно.
— Не държа да проявяваш към мен личен интерес, Джейкъб.
— Джей Ти — поправи я и усети как трепетът на тялото й се предаде на неговото. — Близките ми ме наричат Джей Ти.
— Добре. — Заговори бавно, тъй като усети, че мозъкът й се размеква. Най-много от всичко искаше да увеличи малко разстоянието помежду им. — Какво ще кажеш да се махнеш от пътя ми, Джей Ти, за да приготвя нещо за закуска?