— Зная. — Либи имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Беше виждала снимката му, която Кал пазеше на кораба. Но това не беше снимка. Беше мъж от плът и кръв, който при това я гледаше сърдито. Докато се взираха мълчаливо един в друг, кръвта бавно се оттегли от лицето й.
Дошъл е за Кал, разбра тя и за малко не изплака от мъка.
Джейкъб веднага забеляза уплахата й. Нещо се раздвижи в сърцето му, ала той съзнателно го прогони. Не искаше да я разбира. Предпочиташе да гледа на нея като на досадна пречка, която не пуска брат му да се прибере у дома.
— Джей Ти? — Съни инстинктивно прегърна сестра си, за да я защити. Усети, че нещо става. И че само тя не бе в течение. — Либи, цялата трепериш. Не бива да стоиш на студа без палто. Ела да се стоплиш. — Хвърли поглед през рамо. — Предлагам всички да влезем вътре.
— Нищо ми няма. — Трепереща от ужас, Либи веднага отиде при огъня, за да стопли премръзналите си ръце. Но никаква топлина не можеше да стопли сърцето й. Реши да не го поглежда, докато не се успокои. Ала червейчето на страха продължаваше да измъчва съзнанието й. Знаеше, че един ден те щяха да дойдат да си го приберат. Но не очакваше да стане толкова скоро. Бяха им оставили толкова малко време.
Време, помисли си отчаяно. Ето една дума, която искрено ненавиждаше.
Съни беше застанала между двамата. Виждаше се, че е объркана. Напрежението в стаята се усещаше също толкова ясно, колкото миризмата на изгорели дърва.
— Добре. — Тя премести поглед от Либи към каменното лице на Джейкъб, като се чудеше от кого да започне. — Няма ли някой да ми каже все пак какво става?
— Хей, Либи, ако се е върнала очарователната ти сестра, искам да й кажа, че…
— Бос и с разкопчана риза, Кал се появи откъм кухнята. Всички се извърнаха към него. Веселата му усмивка се смрази. Никой не помръдна от мястото си.
— Джей Ти… — Гласът му прозвуча като шепот, в който едновременно имаше и радост, и недоверие. — Джей Ти! — повтори по-високо. С радостен вик се втурна към брат си и здраво го прегърна. — О, Господи, Джейкъб, наистина си ти.
Либи ги наблюдаваше внимателно. Накрая сълзите замъглиха погледа й тя се извърна.
Съни цялата сияеше. Двамата братя се стискаха в мечешка прегръдка. Чувствата, които се изписаха на лицето на Джейкъб, й се сториха прекрасни.
— Не мога да повярвам — промълви Кал и се отдръпна от брат си, за да го разгледа по-добре. — Наистина си тук. Как успя?
Джейкъб остави ръцете си на раменете на Кал, тъй като не искаше да прекрати толкова скоро контакта с брат си.
— По същия начин като теб, само че с повече финес и удобства. Добре изглеждаш. — Тайно бе очаквал да го намери пребледнял и изтощен от трудния живот през двадесетото столетие. Вместо това видя един почернял, жизнен и очевидно много щастлив Кал.
— Ти също. — Усмихна се притеснено. — Как са мама, татко?
— Добре са.
Кал кимна. Беше се примирил с тази болка.
— Значи си получил съобщението ми. Не бях сигурен дали ще стигне до теб.
— Да, получихме го — мрачно потвърди Джейкъб.
— Сигурно вече си се запознал с Либи. — Мъката в очите му се стопи. Обърна се и протегна ръка на жена си. Тя не помръдна.
— Да, запознахме се. — Джейкъб наклони глава и зачака. Сега Либи беше на ход.
— Вие двамата сигурно искате да си поговорите. — С огромно усилие на волята успя да го произнесе, без гласът й да трепне.
— Либи… — Името й прозвуча като гальовен шепот, когато Кал тръгна към нея. Сложи ръка на бузата й и я задържа, докато тя вдигна очи към него. Видя в тях цялата й любов и ужас. — Недей.
— Нищо ми няма. — Събра още смелост и му стисна ръката. — Трябва да свърша някои неща горе. А вие двамата имате да наваксвате. — Премести погледа си към Джейкъб. — Зная колко ви е било мъчно един за друг.
Обърна се и се заизкачва по стълбите.
Съни премести поглед от сестра си, която постепенно се отдалечаваше, към сериозното лице на Кал и накрая към сърдитите очи на Джейкъб.
— Какво става тук, по дяволите?
— Иди при нея, моля те. — Кал постави ръка на рамото й, ала с поглед следваше жена си. — Не искам да остава сама.
— Добре. — Вече бе разбрала, че от тях двамата нямаше да дочака обяснение. Но Либи непременно щеше да й каже какво се бе случило.
Кал я изчака да се качи при жена му. Чак тогава се обърна към Джейкъб, усетил неговия гняв и болка.
— Трябва да поговорим.
— Прав си.
— Но не тук. — Мислеше за жена си.
— Така е. — Джейкъб мислеше за Съни. — Ела на кораба.
Съни спря за миг пред спалнята. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Либи седеше на леглото с прибрани в скута ръце. Очите й бяха сухи. Никакви сълзи не можеха да изглеждат толкова сърцераздирателно, колкото отчаянието, изписано на лицето й.