Беше я любил толкова нежно, толкова красиво и спокойно. Като на сбогуване. Няма повече да плача, закле се Съни и преглътна напиращите сълзи. Плачът нищо нямаше да промени. Ако наистина го обичаше, а това бе точно така, трябваше да бъде силна. Заради него.
Облече се и тръгна да го търси.
Корабът я озадачи. Мина покрай още една кабина, малко по-малка от тази на Джейкъб, но в същите бледосини тонове. В следващото помещение, което й се стори нещо като галерия, забеляза тесен плот, върху който беше поставен кашон с някакви напитки. В дъното имаше метална врата. След като я огледа, Съни реши, че е нещо като печка.
Намери го в командното отделение, седнал пред таблото. Беше само по джинси. През прозрачния екран се разкриваше панорама към гората и далечните планини. Той гледаше към тях и говореше на компютъра.
— Нагласи координатите за 15.00 часа.
„Потвърдено. — Предпочитано направление: максимално близо до времето и мястото на отпътуването. Разбрано“.
— Изчисли приблизителното време на полета от излитането до времевия скок.
„Изчислявам… Приблизително три часа и двайсет и две минути от излитането до орбитата на Слънцето. Необходими ли са по-точни данни?“
— Не.
— Джейкъб…
Той се извърна рязко и за малко не падна от креслото.
— Прекрати командата. — Екранът на компютъра побеля. — Мислех, че спиш.
— Да, наистина бях заспала. — На устните й напираха обвинения, заплахи и молби. Ала тя нищо не каза. Беше си обещала да бъде силна. — Заминаваш.
— Нямам избор. — Стана и се приближи до нея. — Съни, опитах се да намеря друго решение. Няма такова.
— Но…
— Обичаш ли родителите си?
— Да, разбира се.
— И аз обичам моите. — Взе ръката й и я претегли в своята. — Не мога да ти обясня какво преживяхме, когато мислехме, че Кал е загинал. Майка ми… Тя е силна жена, ала когато пристигна съобщение, че брат ми е изчезнал безследно и по всяка вероятност е загинал, тя буквално се разболя от мъка. Не знаехме дали ще го преживее.
— Съжалявам — тихо каза Съни. — Само мога да си представя как си се чувствал тогава.
Джейкъб завъртя глава. Още му беше трудно да говори за онези дни.
— После, когато научихме истината, и двамата се опитаха да я приемат. Но ги измъчваше мисълта, че никога няма да го видят, нито ще узнаят как е и какво прави. — Замълча притеснено. — Може би ще свикнат с това, когато им разкажа колко е щастлив. Особено когато разберат за детето.
— Какво дете?
— Кал ще… Либи носи неговото дете. Тя нищо ли не ти каза?
— Не. — Потресена, Съни притисна ръка към слепоочието си. — Всичко е толкова объркано. А аз… Либи е бременна. — Засмя се тихо и отпусна ръка. — Какво ще кажеш? Ще имаме племенник или племенничка. — Колко хубаво, че точно когато бе най-нещастна, изведнъж се появи този мъничък лъч надежда за бъдещето. Същото онова бъдеще, заради което щеше да го загуби. — За да се роди дете, са необходими само девет месеца — промълви, като се стараеше да говори спокойно. — Сигурно няма да останеш, за да видиш дали ще бъде момченце, или момиченце.
Впи поглед в очите й, където зад усмивката се спотайваше тъга.
— Не искам да рискувам да открият кораба тук. А и вече останах по-дълго, отколкото позволяват изчисленията ми. Съни, родителите ми имат право да научат за щастието на Кал и за детето. То е тяхно внуче.
— Разбира се.
— Ако можех да остана… За мен няма нищо по-важно от това, че те намерих. Повярвай ми.
Тя запази спокойствие, въпреки чувството, че целият й свят се разпада на парчета.
— Вярвам ти.
— Обичам те. Ала никога няма да си простя, ако не се върна и не им дам спокойствието, което заслужават.
Извърна се, защото много добре го разбираше.
— Когато бях на девет или десет години, аз се загубих в гората. Беше лято и бяхме дошли в хижата на почивка. Реших да се поразходя. Мислех, че добре познавам гората. Но се обърках и прекарах нощта под едно дърво. Намериха ме чак следващия следобед. Мама и татко бяха като обезумели от тревога. За пръв път видях баща ми да плаче така.
— Тогава сигурно разбираш защо не мога да ги изоставя?
— Да. — Почти успя да му се усмихне и го погледна в очите. — Извинявай, че направих такава сцена.
— Престани.
— Наистина много съжалявам. Нямах право да ти наприказвам всички онези гадости. — При цялото си желание обаче не можа да се извини за това, че го беше ударила. — Не мога да си представя какво ти е било през всички тези седмици. Да загубиш толкова много време, докато Кал се върне.